Той я посети веднага след обяда.
Госпожица Уейнфлийт го прие, без да се изненадва от посещението му. Тя седна до него със скръстени ръце, насочила към лицето му интелигентни очи, напомнящи очите на дружелюбна коза, и той без особени затруднения обясни целта на посещението си.
— Навярно вече сте се досетили и сама, госпожице Уейнфлийт, че причината за идването ми тук не е просто да напиша книга за местните обичаи?
Тя наведе глава и продължи да слуша.
Люк не възнамеряваше да й разкаже цялата истина. Жената можеше да е дискретна — поне такова беше неговото впечатление — но когато имаше замесена стара мома, Люк едва ли можеше да разчита, че тя ще устои на изкушението да сподели интересната история с някоя от своите приятелки. Затова пое по един среден път.
— Тук съм, за да разследвам обстоятелствата, при които е умряло онова бедно момиче Ейми Гибс.
Госпожица Уейнфлийт каза:
— Искате да кажете, че сте изпратен от полицията?
— О, не, не съм цивилен полицай. — И добави леко насмешливо: — Боя се, че съм по-скоро добре известният герой от романите — частният детектив.
— Разбирам. Значи Бриджит Конуей ви е повикала тук?
Люк се поколеба за момент, после реши да остави нещата така. Трудно можеше да обясни присъствието си в Уичууд, без да разкаже цялата история за госпожица Пинкертон. Госпожица Уейнфлийт продължи с нотка на възхищение в гласа си:
— Бриджит е толкова практична, толкова разсъдлива! Страхувам се, че ако беше останало на мен, навярно щях да изгубя вяра в собствената си преценка — искам да кажа, че когато човек не е абсолютно сигурен в нещо, много му е трудно да прибегне до определени заключения и действия.
— Но вие сте сигурна, нали?
Тя отвърна:
— Всъщност не, господин Фицуилям. Това не е нещо, в което можеш да бъдеш сигурен. Искам да кажа, че е възможно и да си въобразявам. Когато човек живее сам, без да има с кого да се посъветва или да поговори, той лесно може да бъде обзет от тежки мисли и да си въобрази неща, за които всъщност няма основание.
Люк прие с готовност това изявление, признавайки истината в него, но все пак добави внимателно:
— Но вътре в себе си сте уверена?
Дори сега жената показа известна неохота.
— А дали говорим за едно и също нещо? — попита тя.
Люк се усмихна.
— Искате да го назова направо ли? Добре тогава. Мислите ли, че Ейми Гибс е била убита?
Онория Уейнфлийт се сепна малко от директния въпрос. Тя каза:
— Нейната смърт много ме притесни. Според мен в цялата тази работа имаше нещо странно.
Люк каза търпеливо:
— Но не мислите, че смъртта й беше естествена, нали?
— Не.
— И не вярвате, че е било нещастен случай?
— Това ми се струва съвсем невероятно. Има толкова много…
Люк я прекъсна:
— Не смятате, че е било самоубийство?
— Категорично не.
— Следователно — рече той спокойно — смятате, че е било убийство?
Тя се поколеба, преглътна и храбро се реши.
— Да — каза, — смятам, че е така.
— Добре. Сега да продължим с фактите.
— Но аз всъщност нямам никакви доказателства, с които да подкрепя мнението си — обясни разтревожено жената.
— Всичко е само едно предположение!
— Точно така. Сега ние водим частен разговор. Просто си говорим за това, което мислим и подозираме. Подозираме, че Ейми Гибс е била убита. Кой мислим, че я е убил?
Госпожица Уейнфлийт поклати глава. Тя изглеждаше много смутена. Наблюдавайки я, Люк промени въпроса:
— Кой е имал причина да я убие?
Възрастната жена изрече бавно:
— Тя се беше скарала, доколкото знам, с приятеля си, който работи в гаража. Джим Харви — много уравновесен и разумен млад човек. Знам, че във вестниците пишат за младежи, които нападат своите любими и други подобни неща, но наистина не мога да си представя Джим да извърши такова нещо.
Люк кимна.
Тя продължи:
— При това не мога да повярвам, че той би го направил по този начин. Да се покатери до прозореца й и да замени шишето със сироп, оставяйки шише с отрова. Искам да кажа, това не изглежда…