Забелязвайки, че тя се колебае, Люк й се притече на помощ:
— Не изглежда като постъпка на разгневен влюбен? Съгласен съм с вас. Според мен направо можем да зачеркнем Джим Харви. Ейми е била убита — съгласни сме, че е била убита — от някого, който е искал да я отстрани от пътя си и който грижливо е обмислил престъплението, така че да прилича на нещастен случай. Имате ли някаква представа, някаква догадка, да го наречем така, кой може да е това?
Госпожица Уейнфлийт каза:
— Не, наистина, нямам никаква представа!
— Сигурна ли сте?
— Д-д-да, наистина.
Люк я погледна замислено. Последните й думи не прозвучаха много убедително. Той продължи:
— Не се ли досещате за някакъв мотив?
— Никакъв мотив.
Този път беше по-категорична.
— Работила ли е на много места в Уичууд?
— Преди да отиде при лорд Уитфийлд, беше работила при Хортънови в продължение на година.
Люк обобщи набързо:
— Тогава нещата се подреждат по следния начин — някой е искал да отстрани момичето. От това, което знаем, можем да допуснем, че, първо, това е бил мъж, при това мъж със старомодни схващания — като вземем предвид боята за шапки, и второ, че трябва да е бил достатъчно атлетичен, тъй като е ясно, че се е изкачил по пристройката до прозореца на момичето. Съгласна ли сте по тези точки?
— Абсолютно.
— Имате ли нещо против да пробвам?
— Съвсем не. Мисля, че това е много добра идея.
Тя го изведе през странична врата към задния двор. Без много усилия Люк успя да достигне покрива на пристройката. Оттам той би могъл лесно да повдигне резето на прозореца на момичето и с леко усилие да влезе в стаята. Няколко минути по-късно слезе долу при госпожица Уейнфлийт, изтривайки ръце с носната си кърпа.
— Всъщност е по-лесно, отколкото изглежда — отбеляза. — Необходимо е да имаш малко мускули, това е всичко. Нямаше ли някакви следи по перваза или отвън?
— Мисля, че не — поклати глава тя. — Разбира се, полицаят се покачил по същия този път.
— Така че, ако е имало следи, те са били сметнати за неговите. И така полицията помага на престъпника! Е, това е положението!
Госпожица Уейнфлийт го поведе обратно към къщата.
— Тежко ли спеше Ейми Гибс? — попита той.
Госпожица Уейнфлийт отговори кисело:
— Страшно трудно беше човек да я накара да стане сутрин. Налагаше се да чукам на вратата й по няколко пъти или да й викам, преди тя да ми отговори. Но знаете ли, господин Фицуилям, хората казват, че „никой не е по-глух от този, който не иска да чуе“.
— Това е вярно — съгласи се той. — Е, сега, госпожице Уейнфлийт, стигаме до въпроса за мотива. Да започнем с най-очевидния — мислите ли, че е имало нещо между този Елсуърти и момичето? — Побърза да добави: — Интересува ме единствено вашето мнение. Само това.
— Щом е само за мнението ми, бих казала — да.
Люк кимна.
— Според вас би ли прибягнала Ейми към изнудване?
— Отново като мнение, бих казала, че това е твърде възможно.
— Случайно да знаете имала ли е доста пари в момента на смъртта си?
Госпожица Уейнфлийт се замисли.
— Не смятам. Ако е имала някаква по-значителна сума, щях да науча за това.
— И не се е впускала в някакво необичайно прахосничество, преди да умре?
— Мисля, че не.
— Това като че ли противоречи на теорията за изнудването. Жертвата обикновено плаща веднъж, преди да се реши да стигне до крайности. Има и друга теория. Момичето може да е знаело нещо.
— Какво нещо?
— Може да е знаела нещо, опасно за някого тук, в Уичууд. Да вземем един съвсем хипотетичен случай. Тя е била на служба в доста къщи тук. Да предположим, че е научила нещо, което би могло да навреди, да кажем, професионално на някого като господин Абът.
— Господин Абът?
Люк бързо каза:
— Или евентуално някоя небрежност или непрофесионално поведение от страна на доктор Томас.
Старата жена започна:
— Но сигурно… — изведнъж спря.
Люк продължи:
— Вие казахте, че Ейми Гибс е била прислужница у Хортънови по времето, когато е починала госпожа Хортън.
Последва мълчание, след което госпожица Уейнфлийт каза:
— Ще ми кажете ли, господин Фицуилям, защо намесвате Хортън в това? Госпожа Хортън почина преди повече от година.