— Да, и Ейми е била там по това време.
— Разбирам. Но какво общо имат Хортънови с това?
— Не знам. Просто се питах. Госпожа Хортън е починала от остър гастрит, нали?
— Да.
— Неочаквана ли беше смъртта й?
— За мен — да. Виждате ли, тя беше започнала да се оправя, беше на път да се възстанови, след това последва рязко влошаване и тя почина.
— Беше ли изненадан доктор Томас?
— Не зная. Мисля, че беше.
— А болногледачките? Какво казаха те?
— От опит зная — каза госпожица Уейнфлийт, — че болногледачките никога не се изненадват, когато състоянието на някой болен започне да се влошава. Изненадва ги по-скоро оздравяването.
— А вие изненадахте ли се от нейната смърт? — настоя Люк.
— Да. Бях при нея само един ден преди да умре и тя изглеждаше много по-добре, разговаряше и беше в добро настроение.
— Какво мислеше тя самата за болестта си?
— Оплакваше се, че болногледачките я тровят. Преди това беше изгонила една болногледачка, но казваше, че и новите две били също толкова лоши!
— Предполагам, че тогава не сте обърнали внимание на нейните обвинения.
— Е, не. Мислех си, че това е свързано с болестта й. А и тя беше много подозрителна и макар че не е хубаво да го казвам, обичаше да си придава важност. Нейният случай все оставаше неразбран от лекарите, все беше не какво да е, а някоя много рядка болест или пък някой се опитвал „да я отстрани“.
Люк попита:
— Тя не е ли подозирала мъжа си в нещо подобно?
— О, не, това никога не й беше хрумвало!
Възрастната жена помълча малко, после попита с тих глас:
— Това ли е вашето мнение?
Люк отвърна бавно:
— Много съпрузи са правили това и са оставали неоткрити. Според всички сведения госпожа Хортън е била жена, от която всеки мъж би копнял да се отърве. А и разбирам, че след смъртта й съпругът й е наследил много пари.
— Да, наистина.
— Какво мислите вие, госпожице Уейнфлийт?
— Мнението ми ли искате?
— Да, мнението ви.
Тя отговори спокойно и хладнокръвно:
— Според мен майор Хортън беше много предан на жена си и дори през ум не би му минало да извърши подобно нещо.
Люк я погледна и срещна в отговор кроткия кехлибарен поглед. В него нямаше колебание.
— Добре — каза той. — Надявам се, че сте права. Вероятно щяхте да знаете, ако беше обратното.
Тя си позволи да се усмихне.
— Мислите, че ние жените сме наблюдателни, така ли?
— Да. Смятате ли, че госпожица Пинкертон щеше да е съгласна с вас?
— Не мисля, че някога съм чувала Лавиния да изразява мнение.
— Какво мислеше тя за Ейми Гибс?
Жената се намръщи леко, сякаш обмисляше нещо.
— Трудно е да се каже. Лавиния имаше една много странна идея.
— Каква идея?
— Мислеше, че тук, в Уичууд, става нещо странно.
— Мислеше например, че някой е бутнал Томи Пиърс от прозореца ли?
Госпожица Уейнфлийт се втренчи с учудване в него.
— Откъде знаете това, господин Фицуилям?
— Тя ми го каза. Не точно с тези думи, но това беше смисълът.
Тя се приведе напред, порозовяла от вълнение.
— Кога беше това, господин Фицуилям?
Люк отговори спокойно:
— В деня, когато беше убита. Заедно пътувахме за Лондон.
— И какво точно ви каза тя?
— Каза ми, че са извършени твърде много убийства в Уичууд. Спомена Ейми Гибс, Томи Пиърс и този човек, Картър. Каза също, че доктор Хамбълби ще бъде следващата жертва.
Госпожица Уейнфлийт кимна бавно.
— Каза ли ви кой е извършителят?
— Човек с особен поглед — отвърна Люк навъсено. — Поглед, който според нея не можел да заблуди никого. Тя е видяла този поглед в очите му, когато е разговарял с доктор Хамбълби. Ето защо тя казваше, че Хамбълби ще бъде следващият.
— И той наистина беше следващият — прошепна жената. — О, Господи! О, Господи!
Тя се облегна назад. Очите й гледаха с покруса.
— Кой беше човекът? — запита Люк. — Хайде, госпожица Уейнфлийт. Вие го знаете, трябва да го знаете!
— Не го знам. Тя не ми каза.
— Но може би се досещате — каза Люк. — Вие сигурно имате достатъчно добра представа кого е имала предвид.