Макар и неохотно, госпожица Уейнфлийт кимна утвърдително.
— Тогава ми го кажете!
Тя обаче енергично отказа.
— Не, моля ви се. Искате от мен да сторя нещо, което е непристойно! Искате от мен да предположа какво, забележете, би могла — отбележете — само би могла да мисли една приятелка, която вече не е между живите. Не мога да отправя обвинение по този начин!
— Това няма да бъде обвинение, а само мнение.
Но госпожица Уейнфлийт беше категорична:
— Нищо повече не мога да кажа, нищо, каквото и да е то. Лавиния всъщност никога не ми е казвала нищо определено. Аз може да си мисля, че тя се е досещала за нещо, но виждате ли, може и да греша изцяло. Ако е така, ще ви насоча по грешна следа и от това може да произтекат сериозни последствия. Много погрешно и несправедливо ще е от моя страна да спомена някакво име. А може и съвсем да не съм права. Да, в действителност може съвсем да не съм права!
И тя стисна устни и погледна Люк с непреклонна решимост.
Люк умееше да приема поражения, когато беше необходимо.
Той съзнаваше, че нейното чувство за коректност и нещо друго, което той не можеше да определи, в случая бяха против него.
Той прие поражението с чест и се надигна да се сбогува. Разбира се, имаше намерение по-късно да се върне към въпроса, но сега не спомена нищо.
— Естествено, трябва да постъпите, както смятате за правилно — каза той. — Благодаря ви за оказаната помощ.
Госпожица Уейнфлийт като че стана по-несигурна в себе си, когато го изпращаше до вратата.
— Надявам се не мислите… — започна тя, но явно промени намеренията си. — Ако има нещо друго, в което бих могла да ви помогна, моля, обадете ми се.
— Ще се обадя. А вие няма да споменавате за този разговор на никого, нали?
— Разбира се, че не. Няма да кажа на никого нито дума.
Люк се надяваше, че тя ще спази обещанието си.
— Поздравете Бриджит от мен — каза госпожица Уейнфлийт. — Тя е толкова красиво момиче, нали? И интелигентно. Надявам се, че ще бъде щастлива. — Тъй като Люк я погледна въпросително, тя добави: — Искам да кажа, когато се омъжи за лорд Уитфийлд. Но пък такава голяма разлика във възрастта!
— Да, вярно е.
Жената въздъхна.
— Знаете ли, аз някога бях сгодена за него — неочаквано каза.
Люк я погледна учудено. Тя кимаше с глава и се усмихваше тъжно.
— Това беше много отдавна. Той беше толкова обещаващ младеж. Аз му помогнах, знаете ли, да се образова. И бях толкова горда с неговия… неговия дух и начина, по който твърдо беше решил да успее.
Тя отново въздъхна.
— Моите роднини, разбира се, бяха скандализирани. Класовите различия бяха много важни в онези дни.
Тя добави след малко:
— Винаги съм следила с голям интерес кариерата му. Мисля, че роднините ми не бяха прави.
После тя му кимна усмихнато за довиждане и влезе в къщата.
Люк се опита да събере мислите си. Беше мислил за госпожица Уейнфлийт определено като за „стара“. Сега осъзна, че тя вероятно няма още шейсет години. Лорд Уитфийлд сигурно беше доста над петдесет. Тя може би беше една-две години по-възрастна от него, не повече.
А той се канеше да се ожени за Бриджит. Бриджит, която беше на двайсет и осем. Бриджит, която беше млада и енергична…
„О, дявол да го вземе! — каза си Люк. — Няма смисъл да мисля за това. Работата. Трябва да напредвам с работата.“
Четиринайсета глава
Люк размишлява
Госпожа Чърч, лелята на Ейми Гибс, беше неприятна жена. Острият нос, играещите очи и бъбривостта й го изпълваха с отвращение.
Той й заговори с подчертано рязък тон и скоро разбра, че така постига неочакван успех.
— От вас се иска — каза й той — да отговаряте на моите въпроси колкото може по-точно. Ако премълчите нещо или изопачавате истината, последствията за вас могат да бъдат много сериозни.
— Да, сър. Разбирам. Готова съм да ви кажа всичко, което мога. Никога не съм имала работа с полицията…
— И не искате да имате — довърши мисълта й Люк. — Е, ако правите така, както ви казах, няма нищо страшно. Искам да знам всичко за покойната ви племенница — кои са били нейните приятели, с какви пари е разполагала, нещо по-особено, което е казвала. Да започнем с приятелите й. Кои бяха те?
Госпожа Чърч се ухили лукаво и свойски му намигна.