— Имате предвид господата?
— Имаше ли и приятелки?
— Ами почти не. Е, имаше момичета, с които заедно са прислужвали, ама Ейми не държеше много на тях. Виждате ли…
— Значи предпочиташе силния пол. Продължавайте! Кажете ми за тях!
— Ами тя ходеше с Джим Харви от гаража, сър. Много симпатичен младеж. „Няма да намериш по-добър“, съм й казвала толкова пъти.
Люк я прекъсна:
— А другите?
Тя отново го погледна лукаво.
— Сигурно си мислите за господина, дето държи антикварния магазин? На мен лично не ми хареса тази работа и ви го казвам направо, сър! Аз съм порядъчна жена и на мен такива неща хич не са ми по вкуса! Но днешните момичета не можеш да ги вразумиш. Те си знаят своето, но често пъти съжаляват за това.
— Случи ли се и на Ейми да съжалява? — запита направо Люк.
— Не, сър, мисля, че не.
— Била е на преглед при доктор Томас в деня, в който е умряла. Дали не е било това причината?
— Не, сър, почти съм сигурна, че не. О, даже бих се заклела в това. Ейми не се чувствуваше добре, но това беше само простуда. Нищо такова, дето си го мислите. Сигурна съм, сър.
— Добре, ще ви повярвам. Все пак докъде бяха стигнали нещата между нея и Елсуърти?
Жената се ухили.
— Не мога точно да ви кажа, сър. Ейми не споделяше с мен.
Люк рязко попита:
— Но все пак са отишли доста далеч, а?
— Този господин няма особено добро име тук. Какви ли не работи разправят за него… И тези негови приятели, дето идват от града, и разни странни случки. Там горе, на Поляната на вещиците, посред нощ.
— Ейми ходеше ли?
— Мисля, че отиде веднъж, сър. Прекара навън цялата нощ и негово благородие разбра това — тогава тя беше на служба в имението — и говори много остро с нея. Тя му отвърнала и той я уволни веднага, както и можеше да се очаква.
— Разказвала ли ви е разни неща за местата, където е работила?
Госпожа Чърч поклати глава.
— Не много, сър. Повече я интересуваха собствените й работи.
— Известно време е работила при майора и госпожа Хортън, нали?
— Почти година, сър.
— А защо напусна?
— Просто за да си подобри положението. Имаше свободно място в имението и, разбира се, заплатата там беше по-висока.
Люк кимна.
— Тя е била у Хортънови, когато госпожа Хортън е починала, нали?
— Да, сър. Роптаеше много тогава — с две болногледачки в къщата и цялата допълнителна работа във връзка с това, подносите и какво ли още не.
— Не е работила при господин Абът, адвоката, нали?
— Не, сър. Той има мъж и жена, които му прислужват. Ейми веднъж ходи при него в кантората му, но не знам за какво.
Люк се постара да запомни този дребен факт, който можеше да се окаже важен. Жената обаче явно не знаеше нищо повече по този въпрос.
— Някои други господа от града, които да са й били приятели?
— Никой, който да заслужава внимание.
— Хайде, госпожо Чърч. Нали казахме, че искам истината.
— Ами той не беше джентълмен, съвсем не. Това беше унижение за нея, ето какво беше, и точно така й го казах.
— Бихте ли обяснили по-ясно, госпожа Чърч?
— Сигурно сте чували за кръчмата „Севън Старс“, сър? Много съмнително заведение, сър, а собственикът, Хари Картър, беше долнопробен тип и през повечето време — полупиян.
— Ейми беше ли му приятелка?
— Един-два пъти е излизала на разходка с него. Не вярвам да е имало нещо повече. Наистина, сър.
Люк кимна замислено и неочаквано попита:
— Познавахте ли момче, Томи Пиърс?
— Какво? Сина на госпожа Пиърс? Разбира се, че го познавах. Винаги готов за някаква беля.
— Той срещал ли се е с Ейми?
— О, не, сър. Ейми щеше да му даде да разбере, ако се беше опитал да й погажда номера.
— А тя беше ли доволна от работата си при госпожица Уейнфлийт?
— Намираше я малко скучна, сър, а и заплатата не беше висока. Но, разбира се, след като беше уволнена по такъв начин от Аш Манър, не й беше лесно да си намери друго добро място.
— Можела е да се махне оттук, предполагам?
— Искате да кажете да отиде в Лондон?
— Или някъде другаде из страната.
Жената поклати глава, после каза бавно:
— Ейми не искаше да напусне Уичууд, поне не при тези обстоятелства.