— А ти каква кола караш?
— „Форд“ V8. Казвам ти…
По-нататък разговорът премина изцяло на автомобилни теми.
Джими го прекъсна с въпроса:
— Какво, по дяволите, си тананикаш?
Люк си тананикаше следната песничка:
„Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“
Той се извини:
— О, нещо, което сме си пели като деца. Представа нямам как ми хрумна.
Около седмица по-късно, преглеждайки разсеяно първата страница на „Таймс“, Люк внезапно възкликна:
— Дявол да го вземе!
Джими Лоримър вдигна очи.
— Какво има?
Той не отвърна. Беше се втренчил във вестника.
Приятелят му повтори въпроса си.
Люк вдигна глава и го погледна. Изражението му беше толкова особено, че Джими се слиса.
— Какво става, Люк? Да не си видял призрак?
Люк захвърли вестника, разходи се до прозореца и после се върна. Джими го наблюдаваше с нарастваща изненада.
Люк се отпусна на един стол и се приведе напред.
— Джими, синко, спомняш ли си старата дама, за която ти бях споменал? Тази, с която пътувах във влака до Лондон?
— Тази, за която казваше, че ти напомняла за леля ти Милдред? Дето след това я прегази кола?
— Точно за нея. Слушай, Джими. Тя ми разказа тогава дълга и объркана история, споменавайки, че отива в Скотланд Ярд, за да им съобщи за не знам си колко убийства. Според нея в селцето й живее на свобода убиец, който никак не си поплювал напоследък.
— Не беше ми казал, че е смахната — каза Джими.
— Не съм я помислил за такава.
— О, хайде и ти! Толкова убийства и…
Люк го прекъсна:
— Не съм си мислел, че е смахната. Просто реших, че е с твърде живо въображение, което не е изключено за такива възрастни дами.
— Е, може и така да е било. Но все си мисля, че сигурно й е имало нещо.
— Няма значение какво мислиш ти, Джими! Сега аз говоря на теб, нали така?
— О, добре, добре! Продължавай.
— Обясни ми доста подробно, спомена една-две от жертвите по име, а след това каза, че това, което наистина я е стреснало, бил фактът, че знаела кой ще е следващата жертва.
— Да, и по-нататък? — каза Джими.
— Понякога някое име ти влиза в главата просто ей така. Това име го запомних, защото го свързах с тази глупава песничка, която ми пееха като дете. „Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“
— Много е популярна без съмнение. Но каква връзка има с всичко това?
— Въпросът е, че името на човека беше Хамбълби, доктор Хамбълби. Старата дама каза, че доктор Хамбълби ще бъде следващата жертва, и беше отчаяна, защото бил „такъв добър човек“. Името му ми влезе в главата заради тази песничка.
— Е, и? — изрече Джими.
— Ами погледни това тук. — Люк му подаде вестника, като продължаваше да държи палеца си върху колонката с известия за починалите.
ХАМБЪЛБИ. — На 12 юни в дома си внезапно почина доктор Джон Едуард Хамбълби, обичан съпруг на Роуз Хамбълби.
Погребението е в петък, в дома му Сандгейт, Уичууд-андър-Аш. Моля, без цветя.
— Виждаш ли, Джими? Точно тези бяха имената на човека и на градчето, а е и лекар. Какво мислиш за това?
Джими помълча, преди да отговори. Гласът му беше сериозен, когато най-сетне изрече колебливо:
— Предполагам, че това е дяволски странно съвпадение.
— Така ли, Джими? И това ли е всичко, което можеш да кажеш?
Люк отново закрачи.
— Че какво друго може да е? — попита приятелят му.
Люк рязко се обърна.
— Ами я си представи, че всяка дума, изречена от онази старица, е била истина! Представи си, че тази невероятна история е вярна!
— О, хайде, стари приятелю! Това е вече малко прекалено. Такива неща не се случват.
— Ами онзи Абъркромби? Нима не отрови доста хора?
— Много повече, отколкото излезе наяве — отвърна Джими. — Местният съдебен лекар се оказа мой приятел и от него чух някои неща. Хванали Абъркромби да подхранва местния ветеринар с арсеник, после изровили жена му и тя се оказала натъпкана с отрова, а е почти сигурно, че и зет му си е заминал по този начин. Но това едва ли е било всичко. Този мой приятел ми каза за неофициалните предположения, според които Абъркромби е умъртвил поне петнайсет души. Петнайсет!
— Точно така. Значи такива неща се случват!