— Може би сте права.
— После и някои хранителни експонати — калории, витамини и всичко от този род. Лорд Уитфийлд е толкова запален по идеята за кампания за здраве.
— Точно това разказваше миналата вечер.
— Това е най-модното нещо сега, нали? Лорд Уитфийлд ми разказваше как е посетил лабораториите „Уелерман“ и какви микроби, култури и бактерии е видял. Направо настръхнах. Каза ми всичко за комарите и за сънната болест, и за чернодробните паразити, което, боя се, беше малко трудно за мен.
— Вероятно е затруднило и лорд Уитфийлд — отвърна Люк. — Готов съм да се обзаложа, че всичко е разбрал погрешно. Вие имате много по-ясен ум от него, госпожица Уейнфлийт.
Тя изрече спокойно:
— Много мило от ваша страна, господин Фицуилям, но се боя, че жените не могат да се мерят по ум с мъжете.
Люк потисна в себе си неволното желание да критикува умствените възможности на лорд Уитфийлд. Вместо това каза:
— Наистина поразгледах музея, но след това се качих горе да погледна прозорците на горния етаж.
— Искате да кажете, където Томи… — Тя потръпна. — Наистина е ужасно.
— Да, мисълта за това не е приятна. Преди да мина, разговарях около час с госпожа Чърч, лелята на Ейми. Не ми се стори много симпатична жена.
— Така е.
— Наложи се да прибегна до по-строг тон с нея — каза Люк. — Сигурно е останала с впечатлението, че съм някакъв суперполицай.
Той спря, забелязвайки внезапна промяна в изражението й.
— О, господин Фицуилям, мислите ли, че това е било разумно?
Люк каза:
— Всъщност не знам. Мисля, че беше неизбежно. Легендата с писането на книга се поизтърка. Не можех да отида по-далеч по този начин. Налага се да задавам въпроси, които имат пряко отношение към случаите.
Тя поклати глава, на лицето все още беше изписана тревога.
— Вижте, в градче като нашето всичко се научава много бързо.
— Искате да кажете, че когато минавам по улицата, всеки ще си каже: „Ето го онзи, детектива“? Не смятам, че това вече има значение. Всъщност по този начин може да получа повече сведения.
— Нямах предвид това. — Тя се задъха. — Имах предвид, че той ще узнае. Ще разбере, че сте по следите му.
Люк каза бавно:
— Предполагам, че ще разбере.
Госпожица Уейнфлийт каза:
— Но не виждате ли, че това е много опасно? Ужасно!
— Искате да кажете — Люк най-после схвана мисълта й, — искате да кажете, че убиецът ще се насочи към мен?
— Да.
— Странно — отвърна той. — За това не бях помислил! Обаче сигурно сте права. Е, това може би ще бъде най-доброто, което може да се случи.
— Мисля, че не го осъзнавате — той е много умен. А също и предпазлив. И запомнете, той има голям опит — може би по-голям, отколкото подозираме.
— Да — каза Люк замислено. — Вероятно това е така.
Госпожица Уейнфлийт възкликна:
— О, това никак не ми харесва! Толкова съм разтревожена!
Люк каза спокойно:
— Няма защо да се безпокоите. Ще внимавам много, уверявам ви. Виждате ли, вече доста съм стеснил възможностите. Във всеки случай вече предполагам кой може да е убиецът.
Тя го погледна остро.
Люк пристъпи към нея и й зашепна:
— Госпожице Уейнфлийт, ако ви попитам кого от двама души смятате за по-вероятен убиец — доктор Томас или господин Абът — какво ще ми кажете?
— О! — извика тя. Вдигна ръка към гърлото си и отстъпи крачка назад. В очите й се появи изражение, което озадачи Люк. В тях се четеше нетърпение и още нещо, което обаче той не можеше лесно да определи.
— Нищо не мога да кажа — каза тя.
После внезапно се обърна, издавайки странен звук — полувъздишка, полуизхълцване. Люк се примири.
— Вкъщи ли си отивате? — запита той.
— Не, отивах да занеса тези книги на госпожа Хамбълби. Тя живее по пътя ви към имението. Бихме могли да повървим заедно.
— Много ще ми е приятно — каза Люк.
Те слязоха по стълбите, завиха наляво, заобикаляйки градската градина.
Той погледна назад внушителните очертания на дома, който бяха напуснали.
— Трябва да е била много красива къща по времето на баща ви — отбеляза.
Госпожица Уейнфлийт въздъхна.
— Да, всички бяхме твърде щастливи там. Много съм благодарна, че не я събориха. Толкова стари къщи ги няма вече.