— Зная. Това е тъжно.
— А новите не са така добре построени.
— Съмнявам се дали ще издържат изпитанието на времето толкова добре.
— Но, разбира се — каза госпожица Уейнфлийт, — новите си имат удобства, икономисват толкова труд и нямат големите прави коридори, които трябва да се мият.
Люк се съгласи.
Когато стигнаха до къщата на доктор Хамбълби, тя се поколеба, после каза:
— Такава хубава вечер. Мисля, ако не възразявате, да се поразходя малко по-нататък. Наслаждавам се на въздуха.
Изненадан, Люк учтиво изрази удоволствие. Вечерта малко трудно можеше да се опише като хубава. Духаше силен вятър, извиващ садистично листата на дърветата. Всеки миг, помисли си той, можеше да се извие буря.
Госпожица Уейнфлийт обаче вървеше до него, като придържаше с една ръка шапката си и говореше с леко задъхване, опитвайки се да покаже, че й е приятно.
Движеха се по една доста самотна алея, тъй като най-прекият път от дома на доктор Хамбълби до Аш Манър беше тази странична пътека, водеща до задните порти на имението. Тази порта не беше от същото ковано желязо, украсено с орнаменти, но имаше две красиви колони, увенчани с два големи розови ананаса. Не беше по силите на Люк да разбере защо именно ананаси. Съобрази обаче, че за лорд Уитфийлд ананасите са нещо като символ на изисканост и добър вкус.
Когато наближиха вратата, чуха гневни гласове. След малко забелязаха лорд Уитфийлд, застанал срещу млад човек в шофьорска униформа.
— Уволнен сте! — крещеше лордът. — Чувате ли? Уволнен сте!
— Ако проявите снизхождение, милорд, само този път…
— Не, няма да проявя снизхождение! Да излизате с колата ми! Моята кола! И отгоре на това сте пили!… Да, пили сте, не го отричайте! Дал съм да се разбере, че не понасям три неща в имението си — едното е пиянство, другото — липса на морал и последното — безочливост!
Макар че човекът не беше пиян, явно беше пил достатъчно, за да му се развърже езикът.
— Не трябва това и не трябва онова, стар копелдак такъв! Твоето имение! Мислиш си, че хората не знаят за обущарското дюкянче на баща ти? Умираме си от смях, като те гледаме как се перчиш като петел по улицата! Кой си ти, бе? С нищо не си повече от мене!
Лицето на лорд Уитфийлд стана тъмночервено.
— Как смеете да ми говорите така? Как смеете?
Младежът застрашително пристъпи напред.
— Ако не беше такава нищожна дебела свиня, щях да те ударя по муцуната. Да, щях да го направя.
Лорд Уитфийлд побърза да се отдръпне, спъна се в един корен и тупна на земята. Люк се приближи.
— Махайте се оттук — каза грубо на шофьора.
Той се съвзе. Изглеждаше изплашен.
— Съжалявам, сър. Наистина не знам какво ми стана.
— Няколко чашки повече, бих казал. — Люк помогна на лорд Уитфийлд да се изправи.
— Извинявайте, милорд — изпелтечи човекът.
— Ще съжалявате за това, Ривърс — заплаши го лорд Уитфийлд.
Гласът му трепереше от яд. Човекът се поколеба за минута, после бавно се отдалечи. Лорд Уитфийлд избухна:
— Каква безочливост! На мен! Да говори на мен по такъв начин! На този човек ще му се случи нещо много сериозно. Никакво уважение, никакво чувство за собственото му положение в живота. Като си помисля какво правя за тези хора — добри заплати, пълни удобства, осигурена пенсия. Неблагодарност, черна неблагодарност!
Той се задави от вълнение, после забеляза госпожица Уейнфлийт, която мълчаливо стоеше наблизо.
— Вие ли сте, Онория? Дълбоко съжалявам, че присъствахте на такава позорна сцена. Езикът на този човек…
— Страхувам се, че той не беше на себе си, лорд Уитфийлд — каза строго тя.
— Той беше пиян!
— Само малко поразпален — отбеляза Люк.
— Знаете ли какво е направил? — Лорд Уитфийлд беше възмутен. — Излязъл е с колата ми, с моята кола! Помислил си, че няма да се върна скоро. Бриджит ме закара до Лайн с двуместната кола. И този тип е имал нахалството да излезе с момиче — мисля, че с Люси Картър — в моята кола!
Госпожица Уейнфлийт спокойно изрече:
— Най-непристойната постъпка.
Това като че утеши малко лорда.
— Да, нали?
— Сигурна съм, че ще съжалява за това.
— Смятам да взема необходимите мерки.
— Вие го уволнихте — напомни му тя.
Лорд Уитфийлд поклати глава.
— Този приятел няма да свърши добре. — Той изправи рамене. — Заповядайте вкъщи, Онория, да изпием по чашка шери.