— Благодаря ви, лорд Уитфийлд, но трябва да отида до госпожа Хамбълби с тези книги… Лека нощ, господин Фицуилям. Сега всичко ще е наред.
Тя му кимна усмихнато и бързо се отдалечи. Това толкова приличаше на поведението на бавачка, която предава дете на родителите му, че Люк чак спря да диша от внезапно осенилата го мисъл. Възможно ли беше госпожица Уейнфлийт да го е придружила единствено за да го закриля? Тази мисъл изглеждаше абсурдна, но…
Лорд Уитфийлд прекъсна мислите му:
— Много способна жена е Онория Уейнфлийт.
— И аз бих казал същото.
Лордът тръгна към къщи. Движеше се доста вдървено, като внимателно потриваше ударените си задни части. Изведнъж той се закиска.
— Някога, преди години бях сгоден за Онория. Тя беше хубаво момиче, не толкова мършава, колкото е сега. Сега ми е смешно, като си помисля. Родителите й бяха най-важните личности тук.
— Така ли?
Той се впусна в спомени:
— Старият полковник Уейнфлийт колеше и бесеше тук. Човек трябваше, като го види, да се приближи и незабавно да вдигне ръка до шапката си за поздрав. Беше от старата школа и горд като Луцифер. — Той пак се изсмя. — Маслото беше налято в огъня, когато Онория им извести, че ще се омъжи за мен! Тогава тя се обяви за радикал. И не беше само ей така. Обяви се за премахване на класовите различия. Беше много сериозно момиче.
— Значи семейството й сложи край на романса?
Лорд Уитфийлд потри носа си.
— Е, не е точно така. Всъщност се скарахме за нещо. Тя имаше птичка, едно от онези отвратителни, цвъртящи канарчета — винаги съм ги мразел. Лошо стана — извиване на врата и прочие. Е, сега няма смисъл да се спираме на това. По-добре да го забравим.
Той раздвижи рамене като човек, който се отърсва от неприятен спомен. После каза доста нервно:
— Не мисля, че ми е простила. Е, може би си е напълно в реда на нещата…
— Аз мисля, че ви е простила напълно.
Лорд Уитфийлд се развесели.
— Така ли? Радвам се, ако е така. Знаете ли, уважавам Онория. Способна жена. Пък е и дама! Това все още има значение, дори в днешно време. Много добре се справя с тази библиотека.
Той вдигна глава и гласът му се промени:
— А! Ето я и Бриджит.
Шестнайсета глава
Ананасът
С приближаването на Бриджит Люк усети как мускулите му се стягат.
От деня на срещите по тенис не беше разменял с нея нито дума насаме. Двамата се избягваха един друг. Той хвърли един поглед към нея.
Изглеждаше провокиращо спокойна и безразлична. Тя каза безгрижно:
— Бях започнала да се чудя какво, за Бога, става с теб, Гордън.
Лорд Уитфийлд изсумтя:
— Имах малка разправия. Този тип Ривърс е имал нахалството да излезе този следобед с ролса.
— Чудесно — каза тя.
— Не е хубаво да се шегуваш с това, Бриджит. Работата е сериозна. Излизал е на разходка с момиче.
— Не мисля, че би му доставило удоволствие да излезе, за да покара сам.
Лорд Уитфийлд се изправи.
— В имението ми ще има само прилично и морално държание.
— Всъщност не е неморално да разходиш едно момиче с кола.
— Неморално е, когато е с моята кола.
— Това, разбира се, е по-лошо от неморалност! На практика се равнява на богохулство. Но, все пак, не можеш ей така да премахнеш сексуалния момент, Гордън. Сега е пълнолуние и освен това сме в навечерието на най-дългия ден в годината.
— Господи, наистина ли? — обади се Люк.
Бриджит го погледна.
— Изглежда това ви интересува.
— Да, интересува ме.
Тя се обърна отново към лорд Уитфийлд:
— Трима души с необикновен вид пристигнаха в „Белс и Мотли“. Номер едно — мъж с шорти, очила и красива копринена риза със сливов цвят! Номер две — женско същество без вежди, облечено в туника, половин кило имитация на египетски мъниста асорти и сандали. Номер три — дебел мъж в костюм с цвят на лавандула и съответстващи обувки. Подозирам, че са приятели на нашия господин Елсуърти. Клюкарската хроника гласи: „Носи се слух, че тази нощ ще има веселба на Поляната на вещиците.“
Лорд Уитфийлд почервеня:
— Няма да го допусна!
— Не можеш да направиш нищо, скъпи. Поляната на вещиците е обществена собственост.