В джоба си имаше фенерче. Използваше го, колкото да види къде стъпва и да не се блъска в предмети.
След четвърт час беше сигурен, че в къщата няма никого.
Люк се усмихна със задоволство и пристъпи към изпълнение на задачата, която си беше поставил.
Претърси всяко кътче от стаята. В едно заключено чекмедже, под два или три не особено интересни акварела, намери художествени творения, които го накараха да повдигне вежди и да подсвирне. Кореспонденцията на Елсуърти не донесе нищо ново, но някои от книгите — онези, които бяха скрити в задната част на шкафа — привлякоха вниманието му.
Освен това Люк откри три дребни, но показателни неща. Първото беше надрасканото с молив в малък бележник: „Да уредя сметките си с Томи Пиърс“, като датата беше няколко дни преди смъртта на момчето. Второто беше скица с молив на Ейми Гибс със злокобен червен кръст през лицето. Третото беше шише със сироп за кашлица. Нито едно от трите неща не представляваше убедително доказателство, но, взети заедно, те можеха да се смятат за насърчителни.
Люк тъкмо възстановяваше някакъв ред, поставяйки нещата по местата им, когато внезапно настръхна и изключи фенерчето си.
Беше чул пъхването на ключ в ключалката на страничната врата. Пресичайки стаята, отиде до вратата и залепи око за една цепнатина. Надяваше се Елсуърти — ако това беше той — да се качи направо по стълбите.
Страничната врата се отвори. Елсуърти влезе и светна лампата в антрето.
Когато пресичаше преддверието, Люк видя лицето му и затаи дъх.
То беше неузнаваемо. По устните му имаше пяна, а очите му горяха със странно, налудничаво задоволство, докато подскачаше из антрето със ситни танцови стъпки.
Но това, което го изуми, бяха ръцете на Елсуърти. Те бяха изцапани с тъмни, кафеникавочервени петна — цветът на засъхнала кръв…
Той изчезна нагоре по стълбите. Миг по-късно светлината в антрето угасна.
Люк изчака известно време, след това много предпазливо напусна преддверието, прокрадна се до килера и се измъкна през прозореца. Погледна нагоре, но къщата беше тъмна и тиха.
Пое си дълбоко дъх. „Този тип явно е луд — каза си. — Чудя се какво ли е вършил? Готов съм да се закълна, че по ръцете му имаше кръв!“
Обиколи градчето и се върна в Аш Манър. Тъкмо завиваше по страничната алея, когато шумолене на листа го накара да се обърне.
— Кой е там?
Иззад едно дърво излезе висока фигура, загърната в тъмен плащ. Тя изглеждаше толкова тайнствена, че Люк усети как сърцето му заби по-силно. После разпозна продълговатото бледо лице под качулката.
— Бриджит? Как ме стреснахте!
Тя остро изрече:
— Къде бяхте? Видях ви да излизате.
— И ме проследихте?
— Не. Бяхте се отдалечили твърде много. Изчаках да се върнете.
— Това е било глупаво от ваша страна — промърмори той.
Тя повтори нетърпеливо въпроса си:
— Къде бяхте?
Люк весело отвърна:
— Претърсих дома на нашия господин Елсуърти.
Бриджит затаи дъх.
— А намерихте ли нещо?
— Не знам. Сега зная малко повече за вкусовете на тази извратена свиня и има три неща, които могат да се окажат полезни.
Тя изслуша внимателно разказа му за резултата от претърсването.
— Обаче като доказателства са слабички — завърши той. — Но, Бриджит, тъкмо когато се канех да си тръгвам, Елсуърти се върна. И ще ви кажа само това — този човек е напълно луд!
— Наистина ли мислите така?
— Видях лицето му! То беше… Не може да се опише с думи! Господ знае какво е вършил. Беше изпаднал в делириума на налудничава възбуда. А ръцете му бяха изцапани — бих се заклел — с кръв.
Бриджит потръпна и промърмори:
— Ужасно.
Люк каза раздразнено:
— Не е трябвало да излизате сама, Бриджит. Било е абсолютна глупост. Ами ако някой ви беше ударил по главата?
Тя се разсмя с малко неубедителен смях.
— Същото се отнася и за вас, драги мой.
— Аз мога да се грижа за себе си.
— Аз също съм доста добра в това отношение. Мисля, че ме бяхте нарекли кораво момиче.
Вятърът се усили. Люк внезапно изрече:
— Махнете тази качулка.
— Защо?
Той бързо посегна към плаща й и го отметна. Вятърът грабна косата й и я разпиля. Тя го погледна втренчено, дишането й се учести. Люк каза: