— Бъдете внимателен, Люк.
— Аз внимавам. Не минавам покрай врати с ананаси върху тях, по тъмно избягвам усамотените горички, следя какво ядете и пиете. Нали знам повечето номера.
— Ужасно чувство е да си белязан човек.
— Стига вие да не сте белязана жена, мила моя.
— Може и да съм.
— Не мисля. Но не възнамерявам да рискувам. Бдя над вас като старомоден ангел-хранител.
— Дали има смисъл да се каже нещо на полицията тук?
Люк обмисли въпроса.
— Не, мисля, че не. По-добре да се отиде направо в Скотланд Ярд.
Бриджит промърмори:
— Така мислеше и госпожица Пинкертон.
— Да, но аз ще внимавам.
Бриджит каза:
— Знам какво ще направя утре. Ще заведа Гордън в магазина на това чудовище и ще го накарам да купи нещо.
— Убеждавайки се по такъв начин, че нашият господин Елсуърти не ме чака в засада на стъпалата на Уайтхол?
— Нещо подобно.
Люк попита с известно смущение:
— Ами Уитфийлд?
Бриджит отговори бързо:
— Нека оставим това до утре. Тогава ще му разкрием всичко.
— Мислите ли, че ще бъде много наранен?
— Ами — Бриджит помисли малко, — ще се ядоса.
— Да се ядоса? Господи!? Не е ли това малко меко казано?
— Не. Защото, виждате ли, той не обича да го ядосват. Това го разстройва.
Люк каза:
— Чувствам се много неловко.
Това чувство не го напусна и вечерта, когато се приготви да изслуша за двайсети път лорд Уитфийлд по въпроса за лорд Уитфийлд. Трябваше да признае пред себе си, че това е мръсен номер — да гостуваш на някого и да му откраднеш годеницата. От друга страна, чувстваше, че подобен надут, превзет мухльо не би трябвало въобще да се домогва до Бриджит!
Но благодарение на тези терзания на съвестта той слушаше с двойно по-голямо внимание и съответно направи много добро впечатление на домакина си.
Тази вечер лорд Уитфийлд беше в много добро настроение. Смъртта на шофьора му като че го беше оживила, вместо да го потисне.
— Казвах ви, че този човек ще свърши зле — ликуваше той, вдигайки срещу светлината чаша порто и поглеждайки през нея. — Не ви ли казах така снощи?
— Наистина го казахте, сър.
— И виждате ли — бях прав! Учудващо е колко често съм прав.
— Този факт сигурно ви удовлетворява — каза Люк.
— Имал съм чудесен живот, да, чудесен живот! Пътят пред мен винаги е бил гладък и предначертан. Винаги съм вярвал и съм се уповавал на Провидението. Това е тайната, Фицуилям, това е тайната.
— Наистина ли?
— Аз съм религиозен човек. Вярвам в доброто и злото, вярвам във вечната справедливост. Съществува такова нещо — Божия справедливост, Фицуилям, това е извън всякакво съмнение.
— Аз също вярвам в справедливостта — каза Люк.
Лорд Уитфийлд както обикновено не се интересуваше в какво вярват другите.
— Постъпвай справедливо според твоя Създател и твоят Създател ще бъде справедлив към теб! Винаги съм бил честен човек. Давал съм за благотворителни цели и почтено съм печелил парите си. Не съм задължен на никого! Сам съм се борил. Спомнете си в Библията как древните патриарси са станали заможни, стадата им се увеличили, а неприятелите им са били поразени.
— Точно така, точно така — Люк едва успя да сдържи прозявката си.
— Забележително е, просто невероятно — каза лорд Уитфийлд — по какъв начин неприятелите на праведния биват поразявани! Погледнете какво стана вчера. Този тип ме оскърби, дори отиде дотам, че се опита да вдигне ръка срещу мен. И какво се случи? Къде е той днес? — Той направи пауза и след това сам си отговори: — Мъртъв! Поразен от Божия гняв!
Люк отбеляза:
— Доста жестоко наказание може би за няколко прибързани думи, казани след една-две чашки.
Лорд Уитфийлд поклати глава.
— Винаги е така. Наказанието е бързо и ужасно. Има добри и автентични свидетелства за това. Спомнете си децата, които се присмивали на Елисей — как мечките дошли и ги разкъсали. Така става, Фицуилям.
— Винаги съм мислел, че този случай от Библията съдържа ненужна отмъстителност.
— Не, не. Не го разглеждате правилно. Елисей е бил велик и свят човек. На никого не може да бъде позволено да му се присмива и да остане жив. Разбирам го във връзка с моя случай.
Люк изглеждаше озадачен. Лорд Уитфийлд понижи глас: