— По-добре да отидете на хотел.
Бриджит се обърна към него.
— Защо? Какво става с всички вас? Защо се държите с мен като с глупаво дете?
— В никакъв случай, мила — увери я мис Уейнфлийт.
— Просто искаме да бъдете внимателна, това е всичко!
— Но защо? Защо? За какво става дума?
— Вижте какво, Бриджит — започна Люк. — Искам да поговоря с вас, но не тук. Елате сега с мен в колата и ще отидем някъде на спокойно място. — Той погледна по-възрастната жена. — Можем ли да дойдем у вас след около час? Има някои неща, които искам да ви кажа.
— Моля заповядайте. Ще ви чакам.
Люк постави ръката си на рамото на Бриджит. Като кимна с благодарност на госпожица Уейнфлийт, той каза:
— Ще вземем багажа по-късно. — И се обърна към Бриджит: — Хайде, елате.
Изведе я от стаята, а после през преддверието към външната врата. Отвори вратата на колата. Бриджит влезе в нея. Люк пусна двигателя и потегли по алеята. Въздъхна с облекчение, когато излязоха през железните порти.
— Слава Богу, измъкнах ви оттук без проблеми — каза той.
— Какво ви става, Люк? Защо е цялото това „шушу-мушу“ и това „не мога да ти кажа сега“?
Той отвърна мрачно:
— Знаете ли, има известно неудобство в това да обясниш, че един човек е убиец, когато всъщност все още се намираш под покрива му.
Двайсета глава
Това засяга и двама ни — заедно
Бриджит остана неподвижна.
— Гордън? — изрече тя.
Люк кимна.
— Гордън? Гордън — убиец? Гордън е убиецът? Никога през живота си не съм чувала нещо по-смешно!
— Значи така го възприемате?
— Да, наистина. Та Гордън не би убил и муха.
Люк мрачно отвърна:
— Може и да е така. Не знам. Но той със сигурност е убил едно канарче, а аз съм доста сигурен, че е убил и няколко човека.
— Драги ми Люк, просто не мога да го повярвам!
— Зная. Не звучи много правдоподобно. До миналата вечер не ми е минавало и през ум да го нареждам между възможните виновници.
Тя се възпротиви:
— Но аз зная всичко за Гордън! Знам какво представлява! Той е едно симпатично човече — надут е, да, но всъщност е трогателен.
Люк поклати глава.
— Налага се да поизмените мнението си за него, Бриджит.
— Не, Люк, просто не мога да повярвам! Как ви хрумна такава абсурдна идея? Нали преди два дни бяхте сигурен, че е Елсуърти?
Той трепна.
— Зная, зная. Вероятно мислите, че утре ще подозирам Томас, а на следващия ден ще съм убеден, че е Хортън. Не съм чак толкова неуравновесен. Съгласен съм, че в първия момент тази мисъл е поразяваща, но когато разгледате нещата по-внимателно, ще видите, че всичко съвпада. Нищо чудно, че госпожица Пинкертон не е посмяла да се обърне към местните власти. Знаела е, че ще й се смеят. Скотланд Ярд е бил единствената й надежда.
— Но какъв възможен мотив би могъл да има Гордън за всичките тези убийства? О, това е толкова глупаво!
— Зная. Но не разбирате ли, че Гордън Уитфийлд има прекалено високо мнение за себе си?
Бриджит каза:
— Той само се преструва на велик и много важен. Но това е комплекс за малоценност, бедното агънце!
— Възможно е точно в това да се корени и целият проблем. Не знам дали е така. Но помислете си, Бриджит, помислете за момент. Спомнете си колко пъти самата вие сте го вземали на подбив. Не разбирате ли, че неговото „аз“ е раздуто извън всякаква мяра? И всичко това е примесено с религия. Мило мое момиче, този човек е луд за връзване!
Тя помисли малко. Най-после каза:
— Все още не мога да повярвам. Какви доказателства имате, Люк!
— Ами неговите собствени думи. Той ми каза поминалата вечер, че всеки, който му се противопоставя по някакъв начин, винаги умира.
— Продължавайте.
— Не мога да ви обясня добре какво искам да кажа, но ме порази начинът, по който го изрече. Съвсем спокойно и самодоволно и — как да се изразя, — напълно приел тази идея! Просто си седеше и се усмихваше самодоволно. Беше неестествено, беше ужасяващо, Бриджит!
— Продължавайте.
— Е, след това ми изброи хората, които са умрели, защото са си навлекли височайшия му гняв! И чуйте това, Бриджит — хората, които спомена, бяха госпожа Хортън, Ейми Гибс, Томи Пиърс, Хари Картър, Хамбълби и онзи шофьор, Ривърс.
Бриджит беше потресена. Тя пребледня силно.