— Разбирам, след дъжд качулка. Но аз също бих постъпила така — щях да се отнеса с недоверие към бедната стара дама. А как продължи разговорът?
— Момент да си припомня. О, тя спомена случая Абъркромби, сещате ли се — отровителя от Уелс? Каза, че не е вярвала, че той поглеждал жертвите си по особен начин. Но вече вярвала, защото сама е видяла подобно нещо.
— Какви думи точно употреби тя?
Люк помисли, свивайки вежди.
— Тя каза с все същия кротък глас: „Разбира се, всъщност не повярвах на това, когато го прочетох, но сега мисля, че е вярно.“ А аз казах: „Кое е вярно?“ А тя: „За израза на лицето на човека.“ И, за Бога, Бриджит, начинът, по който тя каза това, абсолютно ме убеди! Тихият й глас, изражението на лицето й — като на човек, който е видял нещо прекалено ужасно, за да говори за него!
— Продължавайте, Люк. Разкажете ми всичко.
— А после тя изброи жертвите — Ейми Гибс, и Картър, и Томи Пиърс, като каза, че Томи е бил отвратително хлапе, а Картър — пияница. След това каза: „Но, вчера беше доктор Хамбълби, а той е толкова добър човек, наистина много добър човек.“ Отбеляза, че не е предупредила Хамбълби, защото той нямало да й повярва и щял да й се изсмее.
Бриджит въздъхна дълбоко.
— Разбирам! Разбирам.
Люк я погледна.
— Какво има, Бриджит? За какво мислите?
— За нещо, което госпожа Хамбълби каза веднъж. Всъщност чудя се… Но не, няма значение, продължавайте. Какво каза тя накрая?
Люк повтори добросъвестно думите й. Те го бяха впечатлили и не можеше лесно да ги забрави.
— Аз й казах, че е трудно да се измъкнеш с толкова убийства, а тя отговори: „Не, не, млади момко, точно тук грешите. Много лесно е да се убива, докато никой не те подозира. А виждате ли, въпросната личност е човек, когото никой не би заподозрял.“
Той замълча.
Бриджит каза, като потрепери:
— Да се убива е лесно? Ужасно лесно — това е толкова вярно! Не е за чудене, че сте запомнили тези думи, Люк. Аз също ще ги запомня. За цял живот! Човек като Гордън Уитфийлд! О, разбира се, лесно е!
— Но не е толкова лесно да се докаже — отбеляза Люк.
— Така ли мислите? Струва ми се, че бих могла да помогна тук.
— Бриджит, забранявам ви.
— Не можете. Човек не може просто да си седи и да си трае. Това ме засяга, Люк. Може да е опасно — да, допускам, че е така — но аз трябва да изиграя своята роля.
— Бриджит…
— Това ме засяга, Люк! Ще приема поканата на госпожица Уейнфлийт и ще остана тук.
— Мила моя, умолявам ви…
— Опасно е и за двама ни. Зная това. Но това засяга и двама ни, Люк. Двамата заедно!
Двайсет и първа глава
„О, защо вървиш през нивите с ръкавици?“
Спокойствието в дома на госпожица Уейнфлийт беше в рязък контраст с напрежението в колата.
Възрастната госпожица посрещна приемането на поканата от страна на Бриджит без голямо въодушевление, като, разбира се, побърза да повтори предложението и да покаже, че съмненията й относно неговата правилност се дължат на съвсем друга причина, а не на нежелание да я приеме.
Люк каза:
— Мисля, че това наистина ще е най-добре, щом сте така любезна, госпожица Уейнфлийт. Аз съм отседнал в „Белс и Мотли“. Предпочитам Бриджит да е тук, близо до мен, отколкото в града. В края на краищата, спомнете си какво се случи там преди.
— Имате предвид Лавиния Пинкертон? — рече жената.
— Да. А бихте казали, нали, че всеки по принцип би трябвало да е в безопасност в многолюдния град.
— Искате да кажете — уточни госпожица Уейнфлийт, — че безопасността на човек зависи главно от факта, че никой не желае да го убива?
— Точно така. Стигнали сме дотам да зависим от това, което наричат добрата воля на цивилизацията.
Тя поклати замислено глава. Бриджит каза:
— Откога знаете, че Гордън е убиецът, госпожице Уейнфлийт?
Възрастната жена въздъхна.
— Трудно е да се отговори на този въпрос, мила моя. Предполагам, че съм била доста сигурна вътре в себе си от известно време. Но аз правех всичко, което мога, за да не излезе тази увереност на бял свят. Виждате ли, не исках да го повярвам, затова убеждавах сама себе си, че това е отвратителна и чудовищна идея от моя страна.
Люк попита:
— Никога ли не сте се страхували за самата себе си?