Спътничката й предложи да седнат и да си починат малко.
— Ужасно горещо е днес, не мислите ли? Нищо чудно по-късно да има гръмотевици.
Бриджит се съгласи малко сънливо. Облегна се на насипа с полузатворени очи, а в главата й се въртяха няколко стихчета:
„О, защо вървиш през нивите с ръкавици, дебела, бяла жено, която никой не обича?“
Но това не отговаряше на истината! Госпожица Уейнфлийт не беше дебела. Тя промени стиховете така, че се получи:
„О, защо вървиш през нивите с ръкавици, слаба, сива жено, която никой не обича?“
Госпожица Уейнфлийт наруши мислите й:
— Много ви се спи, мила, нали?
Думите бяха произнесени съвсем спокойно, но нещо в тях накара Бриджит рязко да отвори очите си.
Другата жена се навеждаше към нея. Очите й изразяваха нетърпение, тя леко облиза устните. Повтори въпроса си:
— Много ви се спи, нали?
Този път значението на тона й не можеше да бъде сгрешено. Като че светкавица мина през главата на Бриджит — светкавица на просветление, последвана от друга, още по-силна, изпълнена с презрение към собствената й глупост!
Тя беше подозирала истината, но съвсем смътно. Беше си поставила за задача тихо и тайно да се увери в това. Но нито за миг не беше допускала, че нещо може да бъде предприето срещу самата нея. Мислеше, че успешно крие своите подозрения. А и през ум не й беше минавало, че нещо ще бъде предприето толкова скоро. Глупачка!
Изведнъж си помисли:
„Чая, имало е нещо в чая. Тя не знае, че не съм пила от него. В това е моят шанс! Трябва да се преструвам. Чудя се какво ли е сложила в чая? Отрова? Или само приспивателно? Тя очаква да съм сънлива и отпусната. Това е очевидно.“
Отново притвори клепачи. Надявайки се, че гласът й звучи естествено сънливо, отвърна:
— Ужасно ми се спи. Колко странно! Никога не съм се чувствала така сънлива.
Госпожица Уейнфлийт кимна леко. Бриджит наблюдаваше възрастната жена. Тя си помисли: „Най-малко съм равностойна. Мускулите ми са здрави, а тя е мършава, крехка женица. Но трябва да я накарам да говори!“
Госпожица Уейнфлийт се усмихваше. Това не беше сърдечна усмивка. Беше лукава и съвсем нечовешка.
Бриджит си помисли:
„Тя е като коза. Колко прилича на коза! Козата винаги е била символ на злото. Сега виждам защо. Бях права, бях права за тази моя фантастична идея. И адът по-добър е от низвергната жена… Това е било началото на всичко, всичко се крие в това.“
Тя промърмори и този път в гласа й наистина се долавяше нотка на страх:
— Не знам какво става с мен. Чувствам се толкова странно, наистина толкова странно.
Госпожица Уейнфлийт хвърли бърз поглед наоколо. Мястото беше съвсем пусто. Беше толкова отдалечено от градчето, че вик не можеше да се чуе. Наблизо нямаше къщи или вилички. Тя започна да рови в пакета, който носеше и за който се предполагаше, че съдържа стари дрехи. Очевидно беше така. Хартията беше хвърлена встрани, откривайки мека вълнена дреха. А облечените в ръкавици ръце все ровеха и ровеха.
„О, защо вървиш през нивите с ръкавици?“
Да, защо? Защо ръкавици?
Разбира се! Разбира се! Всичко беше толкова добре планирано!
Хартията падна настрана. Госпожица Уейнфлийт внимателно измъкна ножа, държейки го много грижливо, така че да не зацапа отпечатъците от пръсти, които вече бяха върху него — там, където късите месести пръсти на лорд Уитфийлд го бяха държали по-рано същия ден в гостната на Аш Манър.
Мароканският нож, остър като бръснач.
Бриджит почувства, че й прилошава. Трябваше да печели време и трябваше да накара жената да говори. Тази слаба, сива жена, която никой не обича.
Сигурно нямаше да е много трудно. Защото тя сигурно искаше да говори, о, толкова силно, и единственият човек, на когото можеше да говори, беше този, който скоро щеше да замлъкне завинаги. Бриджит изрече със слаб, дрезгав глас:
— Какъв е… този… нож?
И тогава госпожица Уейнфлийт се засмя с глас. Това беше ужасен смях, мек и мелодичен, женствен и същевременно съвсем нечовешки. Тя каза:
— Той е за вас, Бриджит! За вас! Знаете ли, мразя ви от дълго време.
— Защото щях да се омъжа за Гордън Уитфийлд ли?
Другата жена кимна.
— Умна сте. Много сте умна! Това, виждате ли, ще бъде главното доказателство срещу него. Ще ви намерят тук с прерязано гърло заедно с неговия нож и неговите отпечатъци! Колко хитро поисках да го видя тази сутрин! А след това пъхнах ножа в чантата си, завит в носна кърпичка, докато вие бяхте на горния етаж. Толкова е лесно! Изобщо цялата работа беше лесна. Трудно бих повярвала, че ще бъде толкова лесно.