— Мен? — попита лорд Уитфийлд стреснато. — И всички биха повярвали подобно нещо за мен?
Бриджит каза кротко:
— Аз не го повярвах, Гордън. Никога не съм го вярвала!
Той я погледна студено и каза упорито:
— Като имам предвид характера си и моето положение в Уичууд, не вярвам, че някой дори за момент би повярвал в такова чудовищно обвинение.
Той излезе с достойнство и затвори вратата след себе си. Люк каза:
— Той така и няма да разбере, че наистина е бил в опасност. — После продължи: — Хайде, Бриджит. Как заподозря Уейнфлийт?
Тя обясни:
— Беше тогава, когато ти ми обясняваше, че Гордън е убиецът. Не можех да го повярвам! Разбираш ли, толкова добре го познавах! Бях му секретарка две години. Познавах живота му вкъщи и навън. Знаех, че е надут и дребнав, че е погълнат от себе си, но знаех също, че е добър човек и, колкото и да е абсурдно, с почти нежно сърце. Той не би убил дори муха! А тази история с канарчето на госпожица Уейнфлийт! Нищо от това не беше вярно. При това веднъж ми беше казал, че той я е напуснал. А вие настоявахте, че е било обратното. Е, можеше това да е истината! Може гордостта да не му е позволила да признае, че тя го е отхвърлила. Но не и историята с канарчето. Това просто не беше Гордън. Той дори не стреляше, защото от вида на убитото животно му прилошаваше. И така, аз знаех, че тази част от историята не е вярна. Но щом е така, значи госпожица Уейнфлийт лъже. А като се замисли човек, това наистина беше съвсем необикновена лъжа. Изведнъж се зачудих дали не е казала и други лъжи. Тя беше много горда жена — това личеше добре, когато човек я опознаеше. Това, че е била отхвърлена, трябва да е наранило ужасно гордостта й. Сигурно я е разгневило много и я е накарало да замисли отмъщение срещу лорд Уитфийлд — особено, както чувствах аз, когато по-късно е преуспял. Помислих си — да, вероятно би й доставило удоволствие да му припише някакво престъпление. Тогава една мисъл се завъртя в главата ми: „Да предположим, че всичко, което тя казва, е лъжа.“ И изведнъж видях колко лесно такава жена може да измами един мъж. Помислих си: „Да предположим, макар да звучи фантастично, че тя е убила всички тези хора и е внушила на Гордън, че това е Божие възмездие.“ За нея не би представлявало проблем да го накара да повярва в това. Както ти казах веднъж, Гордън може да повярва, в каквото и да е! Аз се замислих: „Възможно ли е тя да е извършила всички тези убийства?“ И разбрах, че е способна на това! Тя може да бутне един пиян мъж, да блъсне едно момче от прозореца, а Ейми Гибс е умряла в нейната къща. Госпожа Хортън — също. Тя я е посещавала и е седяла до нея, когато е била болна. Случаят с доктор Хамбълби е бил по-сложен. Тогава не знаех, че Уанки Пух е имал болно ухо. Смъртта на госпожица Пинкертон още по-трудно можеше да се свърже с нея, защото не можех да си представя госпожица Уейнфлийт, облечена като шофьор, да кара ролс. Тогава внезапно видях, че това е било най-лесният „нещастен случай“! Просто прастарото блъскане отзад, лесноосъществимо в тълпата. Колата не е спряла и виждайки благоприятна възможност, тя е казала на друга жена, че е видяла номера. Дала е, разбира се, номера на ролса на лорд Уитфийлд. Естествено, всичко това мина през главата ми в доста объркан порядък. Но ако Гордън определено не беше извършил убийствата — аз знаех, да, аз знаех, че не е той — тогава кой ги беше извършил? Отговорът изглеждаше доста лесен. Някой, който мрази Гордън! Кой мразеше Гордън? Разбира се — Онория Уейнфлийт. Тогава си спомних, че госпожица Пинкертон беше говорила за убиец-мъж. Това разрушаваше стройната ми теория, защото ако госпожица Пинкертон не е била права, не би трябвало да бъде убита… Затова те накарах, Люк, да повториш точно думите на госпожица Пинкертон и не след дълго открих, че всъщност тя нито веднъж не е говорила за мъж. Тогава окончателно почувствах, че съм на прав път! Реших да приема поканата на мис Уейнфлийт да й гостувам и да се опитам да открия истината.
— Без да ми кажеш нито дума? — попита сърдито Люк.
— Но, мили мой, за разлика от мен ти беше толкова сигурен, а аз — не! Но никога не съм и допускала, че за мен има реална опасност. Мислех си, че разполагам с много време… — Тя потрепери. — О, Люк, беше ужасно! Очите й… И този ужасяващ, учтив, нечовешки смях!
Люк каза, потръпвайки леко:
— Няма да забравя как едва успях да стигна навреме. — Той се обърна към Батъл: — Как се държи тя сега?
— Напълно е сломена. Знаете ли, обикновено така става в подобни случаи. Престъпникът не може да понесе шока, че не е бил толкова интелигентен, за колкото се е смятал.