Люк каза унило:
— Е, излиза, че не съм особено добър полицай! Нито за момент не съм подозирал Онория Уейнфлийт. Вие се справихте по-добре, Батъл.
— Може би, сър, а може би не. Спомняте ли си какво ви казах — че нищо не е невъзможно. Мисля, че споменах и стара мома.
— Вие споменахте и архиепископ, и ученичка! Трябва ли да разбирам, че смятате всички тези хора за потенциални престъпници?
Усмивката на Батъл се разшири още повече.
— Исках да кажа, сър, че всеки може да бъде убиец.
— Освен Гордън — обади се Бриджит. — Люк, да идем да го намерим.
Намериха лорд Уитфийлд в кабинета му да пише нещо в бележника си.
— Гордън — каза Бриджит. — Моля те, сега, когато знаеш всичко, да ни простиш.
Лорд Уитфийлд я погледна снизходително:
— Разбира се, мила, разбира се. Съзнавам истината. Бях много зает. Пренебрегвах те. Истината в този случай е като мъдрата мисъл на Киплинг: „Най-бързо пътува този, който пътува сам.“ Писано ми е в живота да пътувам сам. — Той изправи рамене. — Аз нося голяма отговорност. Трябва да я нося сам. За мен не може да има другар в живота, който да сподели част от товара. Ще измина житейския си път сам, докато един ден се строполя край този път.
Бриджит каза:
— Скъпи Гордън! Толкова си мил!
Лорд Уитфийлд се намръщи:
— Въпросът не е в това — човек да е мил. Нека забравим всички тези глупости. Аз съм зает човек.
— Зная, че си.
— Подготвям пускането на серия статии. Престъпления, извършени от жени през вековете.
Бриджит го погледна с възхищение.
— Гордън, мисля, че това е чудесна идея.
Лорд Уитфийлд се изпъчи:
— Така че ще ви моля да ме оставите сега… Никой не трябва да ме безпокои. Чака ме огромна работа.
Люк и Бриджит излязоха на пръсти от стаята.
— Наистина е много мил — каза тя.
— Бриджит, вярвам, че наистина си била привързана към този човек.
— Знаеш ли, Люк, мисля, че си прав.
Той погледна през прозореца.
— Ще се радвам да си замина от Уичууд. Не харесвам това градче. Има много злина тук, както каза госпожа Хамбълби. Не харесвам и начина, по който хълмът е надвиснал над градчето.
— Като говорим за хълма, какво ново за Елсуърти?
Люк се засмя смутено.
— Тази кръв по ръцете му ли?
— Да.
— Очевидно са принесли в жертва бял петел.
— Колко отвратително!
Бриджит каза:
— Бедният майор Хортън никога не се е опитвал да убие жена си. Предполагам, че господин Абът просто е бил получил компрометиращо писмо от дама, а доктор Томас е само един симпатичен и скромен лекар.
— И голямо магаре!
— Говориш така, защото го ревнуваш, тъй като ще се жени за Роуз Хамбълби.
— Тя е прекалено добра за него.
— Винаги съм знаела, че харесваш това момиче повече от мен.
— Мила, говориш абсурдни неща.
— Не, не толкова абсурдни. — Тя помълча, после каза: — Люк, харесваш ли ме и сега?
Той посегна към нея, но тя го отблъсна.
— Аз казах „харесваш“, Люк, не „обичаш“.
— О, разбирам. Да, харесвам те, Бриджит, и те обичам.
Тя каза:
— И аз те харесвам, Люк.
Те се усмихнаха един на друг малко стеснително, като деца, които са се сприятелили на някакъв празник. Бриджит отбеляза:
— Да харесваш някого е по-важно, отколкото да го обичаш. То е нещо трайно. Искам това, което става между нас, да е трайно, Люк. Не желая просто да се обичаме и да се оженим, а после да си омръзнем.
— О, любов моя, знам. Ти искаш нещо истинско. Аз също. Връзката между нас ще трае вечно, защото е на основата на нещо истинско.
— Вярно ли е това, Люк?
— Да, мила. Мисля, че това е причината, поради която се страхувах да се влюбя в теб.
— И аз се страхувах да се влюбя в теб.
— А сега?
— Вече не.
Той каза:
— Доста време и двамата бяхме твърде близо до смъртта. Сега това свърши! Започваме нов живот…