Тук той спря и попита как да стигне до целта си.
Обясниха му, че Аш Манър е на около километър по-нататък — портата му била от дясната страна.
Люк продължи пътя си. Намери лесно портата — тя беше нова, изработена от ковано желязо. Той влезе с колата, забеляза между дърветата да се мяркат червени тухли и зави, следвайки алеята, за да остане поразен от ужасната и нелепа грамада, наподобяваща замък, която се появи пред очите му.
Докато наблюдаваше къщата, слънцето се скри. Той изведнъж си даде сметка за застрашително надвисналия Аш Ридж. Неочаквано излезе вятър и раздвижи листата на дърветата. Точно в този момент иззад ъгъла на замъкоподобната сграда се появи девойка.
Вятърът опъваше назад черната й коса, сякаш искаше да я откъсне от главата й, и Люк си спомни за една картина, която някога беше виждал — „Вещицата“ на Невинсън. Продълговато, бледо, деликатно лице, черна коса, литнала към звездите. Вече си представяше тази млада жена да лети на метла към луната…
Тя се отправи към него.
— Вие сигурно сте Люк Фицуилям. Аз съм Бриджит Конуей.
Той пое подадената му ръка. Сега можеше да я разгледа по-добре, да я види такава, каквато е, а не каквато му се бе сторила във фантазията му. Висока, стройна, с продълговато, деликатно лице, с леко хлътнали страни, черни вежди, черни очи и коса. Мислено я сравни с изящна гравюра — трогателна и красива.
Далеч от родината той бе скътал съкровен образ дълбоко в съзнанието си — образа на английска девойка с поруменели бузи и почерняла от слънцето, която гали конска шия, навежда се да оплеви обраслия жив плет или протяга ръце към пламтяща камина. Един прекрасен образ…
А сега не можеше да каже със сигурност дали Бриджит Конуей му е симпатична или не, но усети как образът потрепери и се разби на хиляди късчета, изгубвайки своята същност.
Той каза:
— Здравейте! Трябва да ви се извиня за моето натрапване. Джими твърдеше, че няма да имате нищо против.
— Разбира се. Дори сме очаровани. — Тя внезапно се усмихна. — С Джими винаги сме се разбирали. А щом ще пишете на фолклорни теми, попаднали сте на великолепно място. Пълно е с легенди и живописни места.
— Отлично — каза Люк.
Те се упътиха към къщата. Сега Люк успя да огледа сградата по-добре. Откри следите на едно съвсем разумно жилище от епохата на кралица Ана, прикрито под претрупаното великолепие на надстройката. Той си спомни думите на Джими — че домът първоначално е принадлежал на семейството на Бриджит. Помисли си, че очевидно по това време тя не е била така претрупана. Крадешком хвърли поглед към профила на младата жена, към нейните дълги и красиви ръце и мислено повдигна рамене.
Предположи, че е на двайсет и осем — двайсет и девет години. Очевидно беше умна. И очевидно беше от онези хора, за които не можеш да узнаеш абсолютно нищо, докато самите те не решат да ти кажат…
Жилището беше подредено с вкус. Бриджит го въведе в стая с библиотечни рафтове и удобни кресла, наредени около масичка за чай близо до прозореца. До масичката седяха двама души.
Тя каза:
— Гордън, това е Люк, братовчед на мой братовчед.
Лорд Уитфийлд беше дребен мъж с олисяло теме. Лицето му бе кръгло и наивно, с нацупена уста и изпъкнали зеленикави очи. Беше небрежно облечен. Дрехите му бяха подходящи по-скоро за полска работа. За облеклото му едва ли можеше да се каже, че подчертава най-хубавите черти на фигурата му, преобладаващата част от която заемаше коремът.
Той поздрави Люк учтиво:
— Радвам се да ви видя, много се радвам. Чух, че току-що сте се завърнали от Изтока. Интересно място. Бриджит ми спомена, че пишете книга. Хората казват, че днес се пишат прекалено много книги. Според мен обаче винаги има място за още една хубава книга.
Бриджит каза:
— Леля ми, госпожа Анстръдър. — И Люк се ръкува с жена на средна възраст.
Както скоро научи, госпожа Анстръдър се беше посветила телом и духом на градинарството. Тя не говореше за нищо друго, а умът й постоянно беше зает от мисли дали някое рядко растение ще вирее на мястото, където смята да го засади.