След като се запознаха, тя каза:
— Знаеш ли, Гордън, смятам, че идеалното място за алпинеум е зад градината с рози, а пък до поточето ще може да се направи прекрасно езерце с лилии.
Лорд-Уитфийлд се облегна назад в креслото си.
— Разберете се с Бриджит — каза той безгрижно. — Според мен тези скални растения са доста грознички, но няма значение.
Бриджит забеляза:
— Очевидно скалните растения не са достатъчно грандиозни за теб, Гордън.
Докато тя наливаше чай на Люк, лорд Уитфийлд каза помирително:
— Вярно е. Просто си мисля, че те не си струват парите. Толкова са дребни, че човек не може да ги забележи… Обичам по-пищните цветя в зимната градина или лехи с червено мушкато.
Госпожа Анстръдър, която притежаваше дарбата да не обръща внимание на нищо или на никого, когато решеше да продължи със своята тема, каза:
— Според мен новите скални рози ще се развият отлично в този климат. — След което отново се съсредоточи в каталозите с цветя.
Лорд Уитфийлд пиеше чая си на малки глътки и разглеждаше преценяващо Люк.
— Значи вие пишете книги — промърмори.
Поизнервен, Люк се канеше да се впусне в обяснения, когато усети, че лорд Уитфийлд всъщност не проявява интерес.
— Често съм си мислел — каза негово благородие самодоволно, — че аз самият бих искал да напиша книга.
— Да? — изрече Люк.
— Наистина бих могъл, бъдете сигурен — заяви лорд Уитфийлд. — При това ще се получи много интересна книга. Познавам немалко интересни хора. Бедата е, че нямам време. Много съм зает.
— Разбира се. Сигурен съм в това.
— Няма да повярвате какво бреме тежи на раменете ми — каза лорд Уитфийлд. — Лично се интересувам от всяко едно от моите издания. Смятам се за отговорен при оформянето на общественото мнение. Следващата седмица милиони хора ще мислят и ще чувстват точно това, което аз искам да чувстват и да мислят. Това е много вълнуваща мисъл. Това означава отговорност. Но аз не се страхувам от нея. Чувствам се способен да я понеса.
Лорд Уитфийлд се поизпъчи, опита се да прибере корема си и метна дружелюбен поглед към Люк.
Бриджит Конуей подхвърли:
— Ти си велик човек, Гордън. Искаш ли още малко чай?
Лорд Уитфийлд отговори простичко:
— Наистина съм велик. Не, не искам повече чай. — След това, слизайки от олимпийските висини до нивото на простосмъртните, той попита любезно госта си: — Познавате ли някого по тези места?
Люк поклати глава. После, подтикван от някакъв импулс и чувствайки, че колкото по-бързо започне работата си, толкова по-добре, добави:
— Всъщност има един човек тук, когото обещах да посетя — приятел на мои приятели. Казва се Хамбълби. Той е лекар.
— О! — Лорд Уитфийлд се размърда. — Доктор Хамбълби? Жалко.
— Защо?
— Той почина преди една седмица.
— О, боже! — възкликна Люк. — Много съжалявам.
— Не мисля, че би ви допаднал много — каза лорд Уитфийлд. — Той беше самоуверен, противен, тъп стар глупак.
— Което означава — вметна Бриджит, — че той имаше различия с Гордън.
— По въпроса за водоснабдяването ни — поясни лорд Уитфийлд. — Мога да ви кажа, господин Фицуилям, че аз съм обществено ангажиран човек. Благоденствието на този град е важно за мен. Аз съм роден тук. Да, в същия този град.
Люк разбра, че темата за лорд Уитфийлд измести тази за доктор Хамбълби.
— Не се срамувам от това и не ме е грижа на кого е известно — продължи благородният господин. — Не съм имал нито едно от вашите предимства. Баща ми имаше магазин за ботуши — да, най-обикновен магазин за ботуши. Като дете съм работил там. Издигнах се благодарение на собствените си усилия, Фицуилям — бях решен да изляза от калта и го постигнах! С постоянство, тежък труд и Божията помощ — така постигнах всичко! Тези неща направиха от мен това, което съм днес.
Последваха изчерпателни подробности за кариерата на лорд Уитфийлд, предназначени за ушите на Люк. Най-сетне лордът завърши тържествуващо:
— И ето — заел съм полагащото ми се място в света и всеки може да узнае как съм го постигнал! Не се срамувам от миналото си — не, сър — затова се върнах в родното си място. Знаете ли какво се издига на мястото, където едно време беше магазинът на баща ми? Красива сграда, построена и оборудвана от мен — Институт, младежки клуб, всичко изрядно и най-модерно. Наех най-добрия архитект в страната! Според мен той направи нещо доста грозно — прилича на фабрика или на затвор, — но хората го харесват и аз предполагам, че има защо.