Ето. Каза го и сложи сърцето си на масата.
А той нищо не отвърна.
Дори изражението на лицето му беше неразгадаемо като никога. И то когато очите му винаги са били толкова изразителни? Явно това беше неговия начин да й отговори. Нямаше да й обяснява пак, че женитбата не влиза в плановете му. Сигурно искаше да й спести унижението. Господи, каква глупачка беше да се улови за толкова малка надежда.
Не беше много сигурна как успя да си тръгне, без да избухне в сълзи още пред него. Но веднага, след като се озова навън, сълзите й потекоха и не спряха. Знаеше, че ще боли, но не беше предполагала колко трудно ще бъде да прекрачи тази врата със съзнанието, че никога повече няма да види Джереми Малори.
Глава 48
На Дани й трябваха няколко часа, докато открие къде Дагър беше преместил бандата. Обаче знаеше точно кого да попита. За нейна изненада, много хора в стария квартал не я разпознаха веднага, а малкото, които успяха — бяха шашнати. Тя се замисли за всички онези, с които бе прекарала по-голямата част от живота си, а те не я разпознаха.
Нима се беше променила толкова много?! Вероятно — да. Но не само облеклото й беше различно. Тя вървеше гордо в един от най-бандитските квартали в града, напълно уверена, че може да се справи с всякаква беда.
Дагър си беше у дома, а също и Луси, която щастливо изпищя, щом видя Дани да влиза през вратата. Част от децата си бяха вкъщи, спуснаха се към нея и всяко искаше да му бъде обърнато внимание. След десет прекрасни минути, тя се обърна и опита да прецени реакцията на Дагър.
Той още не беше казал нито дума. Зяпаше я така, сякаш не можеше да я разпознае. Може би бе осъзнал, че тя всъщност е жена и вероятно се чудеше, как е могъл да не забележи този факт през годините.
Накрая каза грубо:
— Не мо’еш остана тука. Нек’ъв кофти тип те търси из махалите и ти мисли лошо.
— Да, знам.
Дани отиде до малката кухненска масичка, където той обикновено седеше. Всъщност, тази маса беше винаги с него. Беше нещо като негов офис или трон — той даваше заповедите си оттук и контролираше правилата му да бъдат спазвани. Би трябвало да има собствен истински офис, мина й през ума.
— Трябва ти офис, Дагър. Използвай една от стаите за целта.
— Все едно имаме излишни стаи — измърмори той, подсмърквайки. — И не сменяй темата.
Направи й впечатление, че носът му бе разкривен леко.
— Боли ли те много?
— Абе, повече кръв имаше. Оня тип, дето те търсеше, го счупи.
— Да, знам, Луси ми каза.
Дагър млъкна за момент и изгледа свирепо Луси, която тъкмо се беше присъединила към тях на масата.
— И какво, като знаех къде работи, а ти — не. По-добре, дет’ не ти казах, инак всичко щеше да изпееш на оня главорез.
— Вече няма значение — намеси се Дани. — Той така или иначе ме намери. Мъртъв е, така че няма да ни безпокои.
— Утрепа ли го?
Дани поклати глава и обясни:
— Той сам си го причини като побягна, след като го хванаха да се опитва да ме убие. А лордът, който го бе наел за тая работа, сега е на път за затвора и няма да може да наема повече убийци.
— Лорд?! — възкликна Дагър. — В к’ва беля, по дяволите, си се забъркала, бе, Дани?
— Не съм се забърквала. Миналото ми ме гонеше. Въпросният лорд знаеше коя съм аз. Негодникът не иска и дума да обели, пък и аз не си спомням. Но все си мисля, че именно той е убил семейството ми. Трябвало е да умра с тях, но дойката ми ме е спасила като е избягала с мен. После Луси ме е намерила.
Дагър погледна Луси с недоумение.
— Домъкнала си ми вкъщи богаташче?
— Не мисля, че съм такава — побърза да отрече Дани. — Тоя лорд беше голяма измет и крадец. Ако семейството ми е било забъркано по някакъв начин с него, значи не са били чак толкова издигнати. В крайна сметка, той е опитал да ни изтреби до един. А да заличиш цяло семейство си е по-скоро отмъщение, независимо как ще погледнеш на нещата.
Луси въздъхна тежко:
— Тя си беше богаташче. Приказваше като такова и дрехите й бяха богаташки. Пък лордовете се трепят един друг за к’во ли не, къдет’ нас тука хич не ни интересува.
Дани извъртя очи и беше готова да спомене, че не само богатите говореха така, но и техните лични слуги, когато Дагър кресна:
— За к’во тогава ми я домъкна на мене? Не можа ли дъ помислиш малко?!
— Щот’ си ня’аше никого, пък и нищо не помнеше, а беше само на пет годинки. Ако мислиш, че съм толко’ коравосърдечна да я оставя сама на произвола на съдбата, значи тря’а дъ те фрасна по носа и дъ го счупя пак.
— Ма, кат’ си знаела к’ва е изнежена, пък и женска при това, за к’во си я взела?
— Щот’ ти беше закъсал за пари толко’, че да ме пратиш да стана курва за стотинки. Бях ти много бясна, Дагър! И не исках и с Дани да стане така. Исках да има шанс в живота, па кат’ момче щеше да й е по-добре.