През цялото това време Малори изпробваше широк асортимент от хъркащи звуци, които биха накарали Дани да избухне в смях, ако вече не беше убедена, че ще останат тук заключени цялата нощ. Слугата определено не им вярваше, в противен случай не би стоял пред стаята им толкова дълго. Но можеше да бъде и по-зле. Той би могъл да събуди господаря си, можеха да проверят дали нещо липсва от къщата и тя нямаше да може да го забаламоса да я пусне с джобове, пълни с бижутата на Хедингс.
Тя се отдръпна от вратата и каза на богаташа:
— Най-накрая си отиде. Шъ изчакаме още няколко минути докат’ си легне.
— И после какво?
— Посли шъ са спра’им с таз’ ключалка и шъ са махнем от тук.
— Знаеш ли как да го направиш?
Тя изсумтя:
— Разбира са, че знам, и си нося собствен шперц.
Тя извади от шапката си дебела фиба и се зае с вратата. Нищо работа. Спалните обикновено бяха много лесни.
След секунди промърмори:
— Хайде. И шъ използваме предната врата. Те вече знаят че сме били тук, тъй че ня’а смисъл да я заключваме.
Не изчака да види, дали той ще я последва. В момента, в който се оказа навън, побягна с всички сили, не спря и не се обърна назад, докато не достигна дърветата. Едва тогава поспря, но само за да си поеме дъх и да се ориентира. Отне й само миг да забележи фенерите на каретата през гъстата зеленина. Тогава Малори я настигна.
Той сграбчи ръката й и я поведе към каретата. Тя се опита да я издърпа, но това само го накара да обвие ръка около рамото й. Очевидно й нямаше доверие, че ще му даде бижутата сега, когато бяха в безопасност извън къщата на Хедингс.
Без надвисналата опасност от слуга, държащ оръжие насочено към нея, тя не можеше да понесе да е толкова близо до Малори. По-рано, когато вървяха нагоре по стълбите на Хедингс и той я бе обгърнал с ръка, тя не почувства нищо парализирана от страх. Обаче сега… Сега тя усещаше цялото му тяло притиснато към нейното, мускулестото му бедро, хълбока му и твърдите му гърди, чувстваше как перфектно приляга под ръката му, усещаше топлината, идваща от него — или това беше нейната топлина? Припомни си колко дяволски красив беше, въпреки че не можеше да види лицето му в тъмнината на гората. Припомни си и онези секси сини очи, които я изучаваха в каретата, като че ли можеше да вижда през дегизировката й.
Ако сега спреше и я притеглеше към себе си тя щеше да го остави да прави с нея каквото си иска. Джереми спря. Сърцето й запрепуска, толкова силно, че бумтеше в ушите й. Той щеше да го направи, да наведе уста към нейната. Първата й целувка, и то от най-красивия мъж, който бе срещала някога. Щеше да е невъобразимо. Тя знаеше това и задържа дъха си, трепереща в очакване.
Той я блъсна в каретата. Бяха спрели само, за да може той да отвори вратата.
Разочарована, повече отколкото искаше да си признае, Дани седна на мястото си сърдита, след което изгледа кръвнишки Малори, веднага щом той зае мястото насреща й. До голяма степен този свиреп поглед се дължеше на това, което бе станало току-що, или по-точно не бе станало. Виновно беше само нейното развинтено въображение, разбира се, но това не й пречеше да се чувства неудовлетворена. Малори обаче, нямаше откъде да го знае. Той щеше да отдаде вида й единствено на темата, която тя подхвана.
— Туй беши най-глупавото нещо, коет’ съм виждал — каза му тя. — Разби’аш ли, че бяхме заловени по твоя вина! Кат’ си искал да влизаш в къщата, да си беше взел сам нещата. За к’во тря’аше да ма влачиш и мен, а?
— Какво се случи? — попита Пърси, но никой не му обърна внимание.
— Ти се забави повече от необходимото — отбеляза Малори хладно. — Иначе не бих влязъл.
— Нямаши ма по-малко от десет минути!
— Е, бяха прекалено дълги десет минути. Което не е от значение сега.
— Мо’еха да ни убият зарад’ теб! Туй не е ли от значение, приятел?
— Какво стана? — попита отново Пърси.
— Нищо, с което, младежът тук да не можеше да се справи — призна Малори. После се обърна към Дани, все едно изобщо не я беше похвалил току-що, и добави. — Хайде да видим какво си донесъл, и дали всички тези неприятности си струваха усилието.
— Първо подкарай каретата — каза тя, омекнала до някъде от фактът, че той все пак призна, че му е спасила задника. — Не сме в безопасност, докат’ са мотаем наоколо.