— Имаш право. — Съгласи се Пърси и потропа на тавана на каретата, което сигнализира на кочияша да се отправи обратно към града. — Сега, моля, не ме дръжте повече на тръни.
Тъй като не лорд Малори, а приятелят му я молеше, тя започна да изпразва джобовете си на седалката до нея, включително пачката с пари, след това загреба цялата купчина и я стовари между двамата богаташи. Дори обърна джобовете си навън, за да им покаже, че не е задържала нищо.
Пърси веднага сграбчи един старинно изглеждащ пръстен с възклицанието „Мили Боже, да!“ Той поднесе антиката към устните си и я целуна, след което с неподходяща припряност я напъха обратно на пръста си, където очевидно бе стояла.
— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно, мило момче. Имаш моята… — Неговите излияния секнаха, когато очите му отново се върнаха на бижутата. — Боже мой, ето го и другия! — Възкликна той и разпръсна бижутата, за да сграбчи втория пръстен от купчината.
— Имаш нашите благодарности, младежо — лорд Малори довърши мисълта на Пърси.
— Вечни благодарности — допълни Пърси, и отправи сияещ поглед към Дани.
— Не бих стигнал толкова далеч — присъедини се отново Малори.
— Говори за себе си, стари приятелю. Не беше ти този, който криеше от собствената си майка.
— Аз нямам майка.
— От Джордж тогава.
— Взимам си думите обратно — призна Малори с усмивка.
— Джордж? — попита Дани.
— Мащехата ми.
— Казва се Джордж? — ахна тя.
Когато младият лорд се засмя, кобалтовите му очи заблестяха.
— Всъщност е Джорджина, но баща ми го съкрати просто, за да бъде наопаки на всички. Това му е навик, разбираш ли?
Тя не разбираше, а и не искаше да разбира. Беше направила това, което я помолиха — настояха — да направи. И успешно, така че не се налагаше да го прави отново. Просто искаше да се прибере у дома, да се изправи пред Дагър и да разбере дали все още има дом.
Припомнила си това, изражението й стана мрачно. Те не забелязаха. Все още гледаха към купчината от ценности.
Пърси потупа голям овален медальон, обграден от изумруди и диаманти.
— Изглежда ти познато нали? — каза той на приятеля си.
— Наистина. Възхищавал съм се неведнъж на деколтето на лейди Катрин, когато то украсяваше гърдите й.
— Не бих я взел за комарджия, поне не такъв, който би се разделил с нещо подобно.
— Разбира се, че не е. Чух, че е бил откраднат преди няколко месеца, докато е била на почивка в Шотландия.
— Будалкаш ли ме, старче?
Малори се бе намръщил.
— Не, и тази гривна ми изглежда доста позната. Бих се заклел, че братовчедка ми Даяна я носеше точно миналата Коледа. Не си спомням да е споменавала, че е била открадната, но знам, че тя въобще не залага на хазарт.
— О, разбирам, да не би да мислиш, че лорд Хедингс е крадец?
— Май така излиза, нали?
— Но това е прекрасна новина. Не мога да ти опиша колко виновен се чувствах по време на цялата тази ужасна работа.
Малори забеляза Дани да върти очи при тази забележка. Би казала, че и той с мъка се сдържа да не й се ухили. Пърси обаче, не беше приключил и следващият му въпрос отрезви младия лорд.
— И какво ще правим сега?
— Няма какво да направим, без да замесим себе си и нашия млад приятел тук.
— Е, това е много лошо. Мразя когато крадец се измъква без да плати за… стореното… — Пърси улови втренчения поглед на Дани и се прокашля. — Присъстващите се изключват, естествено.
— Не забравяйте и себе си — подигра се Дани. — Кражбата на тези скъпоценности не беше моя идея.
— Точно така — каза Пърси и се изчерви.
Но лорд Малори отбеляза с недоволство.
— Не, твоята идея беше да ни опразниш джобовете, така че няма защо да ни сочиш с пръст.
Топлината от многобройните изчервявания, която тя усети тогава можеше да запали мангала на каретата. Дани мразеше да й припомнят действията й, наистина мразеше. Но предвид обстоятелствата, се бе изчерпала откъм възражения.
Този мъж беше много бърз, а също така и подозрителен, иначе не би я последвал в къщата, за да се увери, че ще свърши работата. Беше проницателен и много умен. Тя не се съмняваше, че идването тук е било негова идея.
Колко жалко, че не беше слабоумен като приятеля си. Можеше и да го е нарекла така наум по-рано, но знаеше, че не е. В противен случай сигурно щеше да успее да се измъкне вместо да се забърка във всичко това. Вероятно все още можеше да опита да го придума — ако не беше толкова дяволски красив. Но губеше ума и дума, когато той обърнеше тези кобалтови очи към нея. Хитростта и съобразителността й се бяха изпарили през вратата, оставяйки след себе си една безмозъчна глупачка. Чувстваше се безнадеждно изгубена.