С ужас установи, че се е изгубила и се намира в някаква част на града, където кракът й не беше стъпвал. А и привличаше много внимание. Без шапката, която криеше сребристо-русите й буйни къдрици, косата й блестеше като факел, особено в контраст с тъмнозеленото й кадифено палто. Откъдето и да минеше всички обръщаха глави след нея и това я изнервяше ужасно, въпреки че не искаше да си го признае.
Отне й един час да се добере до квартал, който познаваше и да спре да се върти в кръг, както досега, а да поеме в правилната посока. Трябваше й обаче още час и половина докато стигне с бавна и измъчена походка до дома.
Дани все още имаше усещането, че някой я преследва. Беше абсолютно сигурна, че Малори я е изгубил, така че не можеше да е той. Но всеки път, когато хвърлеше поглед през рамо, тя виждаше само забързани по работата си хора. Знаеше обаче, че наоколо има много малки улички, където този някой можеше да се скрие и въпреки всичко да я държи под око. Най-накрая тя реши, че се държи глупаво. Вероятно изтощението и развинтеното въображение й погаждаха номера.
Беше разтревожена. Сигурно това беше причината да си въобразява глупости и ставаше все по-лошо с всяка крачка, която я отвеждаше по-близо до дома, защото изобщо не беше сигурна, дали ще има дом от утре.
Тайръс Дайър не можеше да повярва на очите си. Или си беше изгубил ума, защото онази жена не можеше да се подмлади толкова, или току-що беше видял момичето, което трябваше да е мъртво. Трябваше да е едно от двете, но на него не му се искаше да вярва, че се е побъркал, така че очевидно момичето не беше умряло. Беше пораснала и ужасно много приличаше на майка си.
Тайръс беше нает да убие и нея, и баща й. Да се справи с мъжа не беше никакъв проблем и се предполагаше, че да ликвидира момичето ще бъде още по-лесно. Обаче тя имаше бавачка и тази жена се би като дявол. Въпреки че, той беше сигурен, че я е ранил смъртоносно, тя успя да го цапардоса със собственото му оръжие и той изпадна в безсъзнание за кратко. Време достатъчно за бавачката да избяга с детето и да се скрие.
Когато той не можа да я открие, реши, че вероятно се е свряла в някоя дупка и е умряла. Тялото й така и не беше открито. Неговият работодател обаче не беше доволен. Ставаше въпрос за много пари и човекът беше толкова вбесен от провала на Тайръс, че освен дето не му плати нищо, но и едва не го застреля. За щастие беше предвидил опасността, успя да се изплъзне от куршумите и да избяга.
Тайръс беше ядосан на себе си години след това. Беше свършил работата само наполовина. Още повече, че от този момент нататък, късметът го беше изоставил, все едно тази недовършена задача го беше урочасала. С каквото и да се захванеше, все нещо се объркваше и в резултат го бяха уволнявали толкова пъти, че вече не им помнеше броя.
Но ето, че сега късметът му се усмихваше отново. Не си въобразяваше. Сигурен беше, че е така. Трябваше да помисли. Не искаше да направи нещо прибързано и да оплеска нещата отново. Вече знаеше къде живее тя. Кой би си помислил, че се е крила в този беден квартал през всичките тези години. Той щеше да се върне…
Глава 8
Беше прекалено да се надява, че Дагър още не е станал. Слънцето вече беше изгряло и той седеше на кухненската маса и пиеше чай, приготвен му от Нан. Шест от децата седяха във всекидневната, без да се броят други две, които още спяха. Те всички обърнаха поглед към Дагър, който се взираше в нея през отворената врата на кухнята и тръгнаха да излизат от къщата.
Дани влезе в кухнята и седна срещу него.
Той изглеждаше съвсем обикновено, но дългият белег на брадичката и по-малкият под лявото око му придаваха зъл вид. Дългата му кестенява коса беше разрошена, а очите му кръвясали. В момента имаше измъчен вид. Всъщност изглеждаше толкова изтощен, колкото беше и тя. Сигурно не беше спал цялата нощ и я беше чакал. Но не защото се беше тревожил за нея. Не, след като не се беше прибрала в уречения час, тя просто му беше дала дългоочакваното основание да я изрита от тук. Той не беше глупак и нямаше смисъл да се опитва да го баламосва.
Дани беше твърде уморена, за да измисля лъжи за това, което беше станало. Щеше веднага да се издаде ако опита. Преди още да е казал и дума, тя побърза да извади пачката пари от джоба си и я хвърли на масата към него. Никой досега не беше носил толкова много пари вкъщи. 100 лири за тях бяха цяло състояние. Тя се надяваше това да го умилостиви малко, но не постигна нищо. Той просто хвърли един бегъл поглед на парите, а тя осъзна твърде късно, че току-що му е доказала, че нарочно е нарушила правилата.