Дани толкова се беше разочаровала от това преживяване, че спря да търси нещо почтено още дълго време. Накрая пак опита, но просто нямаше късмет.
Като си припомни многото си провали, тя се ядоса. Истината беше, че Дани търсеше работа само от време на време, може би четири или пет пъти годишно. Не беше по-упорита, защото още не се чувстваше готова да се отдели и да заживее сама. Но сега нямаше избор, нито пък време. Трябваше да си намери работа веднага. Още днес. И трябваше да намери някаква храна дори още по-скоро. Фактът, че се беше проклела сто пъти, че не задържа поне няколко банкноти, а хвърли цялата пачка на Дагър, нямаше да я нахрани.
Дани не обичаше да бъде сама. Започваше да осъзнава, че никога не бе обичала. Беше отраснала в дом, пълен с деца и това й липсваше сега. Само че искаше децата да са нейни, за да може да ги отгледа правилно. За това щеше да й трябва и съпруг да й помага, и то добър мъж, с почтена работа. Тя мечтаеше за това от толкова отдавна, но просто не беше възможно да го осъществи, докато се преструваше на момче.
Пък и нямаше да си намери съпруг зад следващия ъгъл. И нямаше как да оцелее без храна, така че трябваше да се погрижи за себе си първо и след това да тръгне да търси съпруг, с когото да създаде бленуваното семейство.
Проблемът с храната, като по чудо беше решен когато откри един от пръстените, взети от Хедингс, скрит на сигурно място в палтото си. Беше паднал през една дупчица на джоба й и си седеше скрит в подплатата на дъното. Дани се страхуваше да го продаде, защото беше сигурна, че ще търсят всички откраднати вещи, но после си спомни как госпожица Джейн беше продала един пръстен, за да купи храна.
Не беше се сещала за госпожица Джейн от години, не и откакто кошмарите спряха. Тя не можеше да си спомни точно кога престанаха. Тормозеха я откакто се помнеше — което всъщност беше от краткото време, което беше прекарала с госпожица Джейн. И беше все едно и също. Писъци и кръв, докато една тояга не я удря по главата, и нищо след това.
Един друг сън, който тя не сънуваше толкова често, беше обаче много хубав и тя се събуждаше стоплена и успокоена. Това беше сън за една млада жена, която тя не познаваше, но която имаше същите сребристо-руси коси като нея, само че подредени в една от онези изящни прически, които беше виждала да носят дамите. Красива жена, облечена елегантно, която като ангел се носеше над поляна, пълна с цветя.
Луси беше решила, че в този сън тя наистина сънува своя ангел пазител, защото трябваше да е мъртва от толкова отдавна, а все още беше жива. Разбира се, Луси си беше фантазьорка. Но самата Дани беше още по-смела във фантазиите си, защото си представяше, че красивата жена е самата тя, такава, каквато много й се искаше да бъде. Този сън й даваше надежда.
Точно сега тя наистина имаше нужда от надежда. Пръстенът й беше осигурил по-малко от една лира. Много разочароващо, но единственото, което можа да изкопчи от един странник на улицата, който само си даваше вид, че ще й даде повече пари.
Затрудненото й положение беше изцяло по вина на онзи млад лорд. Ако не беше толкова самонадеян и я беше послушал да потърси някой друг, който с радост би му услужил, тя нямаше сега да се тревожи, кога отново ще намери храна.
Беше й длъжник. И проклет да е, ако не си плати или тя щеше да разкаже на лорд Хедингс, къде се намират всичките му откраднати бижута. Е, вярно, че не би стигнала чак до там, но Малори нямаше как да го знае.
Тя довърши яденето си, което беше поръчала в един хубав ресторант и благодари на сервитьора и за храната, и за упътването. Не обърна внимание, обаче, на намръщеното му изражение. Ако го беше направила, щеше да осъзнае, че е защото не му е оставила бакшиш. Понякога невежеството може да се окаже и благословия, или по точно би могло.
В този случай обаче сервитьорът беше толкова вбесен, че нямаше никакво намерение да остави нещата така и затова я последва на улицата и се разкрещя:
— Ти, мръсно копеле, и то след като ти обясних най-подробно къде да идеш, което въобще не ми е работа.
Дани се извърна, разбирайки, че той крещи на нея, въпреки че нямаше ни най-малка представа защо.
— За к’во ста’а въпрос? Платих си проклетото ядене.
— Толкова ли си тъп, бе? Да не мислиш, че обслужването е безплатно? Знаех си аз, че не трябва да пускам вътре такива като теб.
„Такива като нея“? Заболя я и бузите й поруменяха. Тя беше влязла в първия ресторант, който й се беше изпречил на пътя и въобще не беше обърнала внимание, че се намира в богат търговски квартал и хората наоколо бяха много добре облечени. Крясъците на сервитьора привлякоха вниманието на минувачите и те започнаха да се струпват около нея. Тя можеше съвсем ясно да чуе мърморенето им: