— Добър ден госпо’ице, ’убавеца Малори тук ли живей?
— Много смешно, драги — отвърна жената добродушно. — Те всичките са хубавци.
— И колко лордове Малори има?
— Тук живеят трима.
— С черна косъ и…
— Не графа живее тук с двамата си сина, но никой от тях не е с черна коса. Сигурно имаш предвид брат му сър Антъни. Той живее на „Пикадили“. Или пък племенника му Джереми. Тези двама Малори имат черни коси.
— Трябва да доставя таз’ пратка — каза Дани, като вдигна торбата с животинката си. Това беше най-доброто, което й хрумна за да се докопа до адреса на Малори. — Той беши млад лорд, дет’ ми поръча, сигур’ около 25.
— Трябва да е бил Джереми тогава. Живее с баща си на площад „Бъркли“
Дани се изчерви, но се насили да продължи с лъжите, за да получи адреса.
— Аз съм отскоро в градъ. Шъ мъ упътите ли как дъ стигна до там?
Жената й каза и тя бързо успя да намери мястото, което се оказа претъпкано с хора по това време на деня. Имаше много пешеходци, но и карети паркирани отстрани на тротоара, чакащи техните собственици да напуснат луксозните си къщи. Тя попита още един-два пъти, но сравнително лесно успя да открие къщата. Тази не беше чак толкова внушителна и от опита си в търсене на работа тя знаеше как да открие входа за слугите.
Определено днес късметът я беше изоставил. Това започваше да я плаши. Джереми не живееше вече тук. Преди седмица се беше преместил в свое собствено жилище на Парк Лейн, близо до къщата на братовчед си. Като че ли на Дани й пукаше за всичката тази излишна информация, с която я засипа дружелюбния помощник-готвач и то само защото веднага й беше хвърлил око. И пак още обяснения, още ходене. По дяволите! Тя не беше ходила пеша толкова дълго през целия си живот. Накрая стигна улицата, която й се стори доста хубава, между впрочем, защото от едната страна се простираше парк целия потънал в зеленина. Но, въпреки че, пристигна бързо й отне още един час да открие търсената къща, защото Малори беше нов в квартала и слугите още не знаеха кой точно е неговия дом. Сега, след цялото това обикаляне, тя се съмняваше, че ще завари Малори вкъщи. Като имаше предвид късмета си до сега, най-вероятно беше да го намери утре или дори вдругиден. Това означаваше още една или две нощи да спи в парка. Слава богу, че беше толкова близо. Тъй като тя не очакваше да го открие скоро, беше оставила гнева си към него да тлее под повърхността, но в момента, в който го зърнеше тя щеше да му даде да се разбере.
Глава 11
Той си беше вкъщи! Не само това, но и пуснаха Дани през входната врата. Едно момиче приблизително на нейната възраст й позволи да влезе. Тя беше леко закръглена, а кафявата й коса беше безжизнена и след като й хвърли бегъл поглед просто каза:
— Чакай тук и недей да пипаш нищо, ако ти е мил животът — и после изчезна по стълбите нагоре.
Дани зачака напрегнато, все още не можейки да повярва, че са й позволили да влезе. Тя прокара ръка през гъстите си къдрици да ги оправи малко. Луси винаги се беше грижила за косата й, когато останеха само двете. Поддържаше я късо подстригана. Вярно, че Луси не беше много сръчна с ножицата и затова къдриците й обикновено бяха доста неравни.
Но Дани не се интересуваше особено от косата си, пък и нали непрекъснато я криеше под шапката си. Шапката, която й липсваше толкова много в момента. Тя не мислеше да пипа каквото и да е, дори не се огледа. Изведнъж се почувства ужасно неспокойна. Идеята май не беше добра. Не беше ли решила още преди да се разделят, че Малори е опасен и че няма да може да се справи с него. Гневът й я беше накарал да забрави за това, но сега си спомни и това я разтревожи още повече.
Обърна се да си върви, така беше най-добре, но се закова на място при вида на огледалото на стената непосредствено до вратата. Не беше много голямо и висеше над една малка масичка, върху която имаше поднос с две визитки. Видът й в огледалото я стресна и обърка. Рядко беше имала възможност да се огледа в някое. Къщите, които Дагър наемаше не разполагаха с такова, а стаите в които влизаше да краде в онази страноприемница също нямаха — но дори и да имаха, какъв смисъл след като тя влизаше по тъмно и нищо не можеше да види. На това огледало можеше да се види от кръста нагоре и без любимата си мъжка шапка, дори тя не можеше да отрече, че наистина е много хубава. Учудващо, че все още я мислеха за момче и че един чифт панталони можеше да създаде такова погрешно, но трайно впечатление. Е, трябваше да признае, че и плоските й гърди също бяха допринесли.