— Това е единственото име, за коет’ имам спомен. Дори да са ми дали друго по рождение, няма как да го знам.
Джереми се почувства леко засрамен. Разбира се, един сирак можеше и да не знае истинското си име. А тя очевидно нямаше дори и фамилия. Какъв лош късмет, да живееш без фамилно име.
Той я попита колебливо:
— Би ли имала нещо против, ако те наричам Даниел?
— Да, бих. Аз ни съм Даниел. Приятелите ми ми викат Дани. След кат’ ти не си един от тях, мож’ да ми казваш Дан.
Тя беше възхитително забавна в упоритостта си да остане резервирана. Той предполагаше, че не би отстъпила и на инч. Навик, беше сигурен. Но допускаше, че й се е налагало да се държи отбранително там, където е израснала.
— Но ние ще бъдем приятели, скъпо момиче. Така че, мисля, ще трябва да свикна с Дани. Всъщност това е хубаво име, мелодично е.
— Преживей го, приятел… — отвърна кисело тя, но когато едната му вежда се повдигна, добави — … сър.
Той се ухили.
— Много добре. Да преминем на следващата тема тогава. Имаш ли някакви рокли в тази торба, която пазиш с цената на живота си?
Тя поклати глава.
— Само моя домашен любимец и дрехи за преобличане.
— Още панталони, предполагам?
— Разбира са, че панталони — каза тя кратко. — Бях момче цели 15 години.
— Мили Боже, наистина ли?
Тя се изчерви цялата.
— А осъзнаваш ли, че си избра работа, която изисква женски дрехи? Баща ми би се отнесъл с пренебрежение, що се отнася до това, но аз не съм баща си. Въпреки това, не изисквам униформа — увери я той. — Наистина. Това е ергенско жилище и като такова, очаквам служителите ми да се наслаждават на работата тук. Да не се притесняват дали якичките им са колосани достатъчно, намачкани ли са им полите или нещо подобно.
— Очаквах, че шъ нося рокля — каза тя хладно. — Споменах ли, че ня’ам пари?
— Спомена вече. — Той се ухили отново. — Не се притеснявай. Икономката ми ще ти помогне що се отнася до това, а също така ще те настани и инструктира. Хайде. Колкото и да ми е приятна компанията ти, предполагам, че вече е време да те оставя в нейните ръце.
Тя го последва, но спря, когато стигнаха до подножието на стълбите и го попита:
— Ще й кажеш ли, че ти си ме наел, така че да не може да ме уволни? Последния път, когато опитах да бъда прислужница, веднага щом се срещнах с икономката, ме уволниха. Тя не хареса начина, по който говорех и изглеждах.
— Мога да си представя — каза той сухо.
— Не, не мо’еш — изсумтя тя. — Никогиш не си съ опитвал да бъдеш прислужница.
— Е, не, предполагам, че не.
— Ня’а да ми съ смейш пак, Малори. Ня’а да го допусна. И туй стана в по-бедно домакинство, не като туй, в дяволски богатата част на града.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Значи и преди си опитвала да си изкарваш честно прехраната?
— Ама не ми дадоха никакъв шанс. Или ме уволняваха бързо или въобще не мъ вземаха. Не мога да чета, нъл знайш, а туй не ми дава голям избор за работа.
— Искаш ли да се научиш да четеш? — попита той с любопитство.
— Разбира се, че искам, но вече съм дяволски стара за училище.
— Никога не е късно да започнеш да учиш. Въпреки това, не е нужно да се притесняваш, че някой може да те уволни тук. Все пак не беше наета при нормални обстоятелства, нали?
Той беше изненадан, че тя всъщност изглеждаше засрамена при това напомняне. Нямаше да е лесно да се справи с нея. Мина му през ума, че ще върви по тънък лед. Да се защитава от всички и всичко й беше вродено. Толкова лесно се обиждаше, а и не умееше да се подчинява. Наперено гаменче, това беше тя. Съвсем нормално за някой, на който не му се е налагало да си има вземане даване с благородници преди — освен, за да ги ограби.
— Хайде! — предложи Джереми. — Г-жа Робъртсън вероятно е някъде в задната част на къщата. Ще я харесаш. Много мила жена е. Тя…
Той не можа да продължи, тъй като входната врата се отвори и братовчедка му Реджина влетя вътре. Реджи имаше лошия навик да не чука. Разбира се, тя живееше само през няколко къщи надолу по улицата и знаеше, че още не си е намерил иконом.
Тя се изненада от присъствието му в антрето.
— Боже мой, не очаквах да те намеря толкова бързо. Накъде си се запътил? Излизаш ли?
— Не, просто настанявам новия си служител.
Тогава тя погледна към Дани и й хвърли кратка усмивка, а на Джереми каза:
— Е, това решава въпроса.
Той повдигна въпросително вежда към нея.
— Смея ли да попитам, кой въпрос?
Реджи въздъхна.
— Дойдох, за да ти предложа един от портиерите си. Билингс се завърна от отпуск. Трябваше да го наемем отново, разбира се. Той е като част от семейството. Но новото момче, което го заместваше, също върши прекрасна работа. А аз не се нуждая от трима портиери, само от двама. Така че, се надявах ти да наемеш новото момче. Но не ти трябват двама, един ще ти е предостатъчен. И…