Тя изсумтя.
— Сядай долу, господинчо! Моментът отлетя. Можеш все пак да ми разкажеш защо ще ходиш на това събиране, където е много вероятно да се сблъскаш с лорд Хедингс.
Той изцъка с език, но седна отново.
— Защото е много вероятно да го срещна там, разбира се.
Тя се намръщи.
— Ще се опиташ да го хванеш, докато краде, нали?
— Разбира се. Освен това, което стори на Пърси, той е откраднал и от семейството ми. Ако аз не го хвана и не се погрижа да го затворят, баща ми ще го убие. В края на краищата, сигурен съм, че Хедингс би предпочел да се разправя с мен.
Тя извъртя очи, надявайки се, че той преувеличава относно баща си.
— Идвало ли ти е на ум, че той не работи сам? Че сигурно е наел хора да крадат вместо него?
— Разсъждаваш като крадец, мила моя. Помисли от гледна точка на благородник…
— Именно. Мислиш ли, че един лорд би рискувал сам да си цапа ръцете, вместо да наеме хора да му свършат мръсната работа, а той само да прибира печалбата? И не забравяй, че за този човек работят хора, които се разхождат въоръжени посред нощ. Това би трябвало да ти говори нещо.
— Това беше доста странно, нали?
— По-скоро нормален иконом свикнал всякаква измет да се появява по всяко време на нощта… включително и ние самите, разбира се — реши да добави тя в интерес на справедливостта.
— Естествено. Но се надявам да не е така. Предпочитам да го хвана на местопрестъплението. Това ще ме удовлетвори напълно.
Тя въздъхна.
— Ще внимаваш, нали?
— Аха, — нападна я той неочаквано — значи все пак ще признаеш, че ти пука за мен, а?
— Никакъв шанс, приятел! — измрънка тя. — Просто се тревожа за заплатата си — и после го подразни. — Може би трябва да те накарам да ми платиш, преди да отидеш на това събиране.
— Не, но аз ще те накарам да си платиш за тези приказки.
И го направи по най-приятния начин.
Глава 43
Дани беше оставила лампата да свети заради животинките. Беше ги взела в леглото да спят при нея и искаше да имат мъничко светлина, за да си поиграят преди да заспят.
И точно опашката на котенцето, която усети върху бузата си, я разбуди бавно. Тя отново видя тоягата, надвесена над главата й. Усети болката. Боже, как болеше! Но нали никога преди не беше усещала болката в съня си, само спомена за… о, Боже! Не сънуваше.
Той замахна с тоягата отново. Тя го видя ясно. Мъжът на средна възраст с бялата провиснала коса, а после в паметта й изникна друг образ — по-млад мъж, с черна коса и също толкова тъмни очи, изпълнени със смъртоносна решителност. Това беше същия мъж. Човекът, който я нарани като дете, разруши живота й и открадна спомените й. Тя не го беше разпознала в странноприемницата, но сега беше сигурна, че това е мъжът от нейното минало. И все още искаше да я убие…
Тя не можеше да помръдне, защото завивките й пречеха, но успя да се отмести втория път, когато той замахна с тоягата към възглавницата. Заизвива се в чаршафите, за да освободи краката си. Сигурна беше, че няма да може да му избяга, освен ако не се претърколи от леглото. Но я беше страх, че така още повече ще се оплете в тях и ще е по-безпомощна отвсякога. Единственият й шанс беше да се сбори с него и да се опита да му изтръгне тоягата от ръцете.
Тя се извърна назад, за да посрещне следващия му удар, но точно тогава се появи Джереми и докато тя се усети, той вече налагаше мъжа на пода. Удряше го отново и отново. Дани никога не го беше виждала такъв. Изглеждаше решен да го убие с голи юмруци.
— Не мисля, че вече усеща каквото и да било — каза тя.
Джереми я погледна. Държеше мъжа във въздуха за яката, за да му е по-удобно да го удря право в лицето. Сега го пусна и приседна до нея. Повдигна лицето й с изучаващ поглед.
Звучеше почти обезумял от тревога, когато я попита:
— Къде те удари?
— По главата, но мисля, че ръката ми пострада повече, докато се опитвах да махна котенцето от бузата си.
Той веднага се зае да преглежда главата й и откри малка цицина. Тя трепна, когато той я докосна, но не каза и дума, въпреки че усещаше как мястото пулсира от болка и цицината расте. Всъщност, ръката я болеше повече.
— Кожата не е разкъсана — каза й той. — Сигурно ще те боли главата ден-два. Трябва да сложим лед на мястото. Ще накарам Арти да ни донесе, след като се отърве от този боклук тук.
Джереми отиде до вратата, за да извика иконома си, но после веднага се върна до леглото и най-накрая я пое в прегръдката си.
— Не мога да повярвам, че това се случи! — каза той. — Добре си, нали? Кажи ми, че си добре!
— Добре съм. Но ти откъде знаеше, че той е тук?
— Не знаех. Някакъв шум ме събуди, той сигурно е търсил какво да открадне на горния етаж. Вече събуден, веднага си помислих за теб, свита уютно в креватчето си и реших, че ми е самотно в студеното ми легло. Ейми явно пак е била права. Той сигурно ни е проследил от странноприемницата.