— Ако бях приел предложението на стареца, нямаше да съм в това положение — промълвих. — Нали? — Неприятната миризма на формалдехид, примесена с вонята на разлагаща се плът, ме лъхна още по-силно, запитах се как още в първия момент не съм я усетил.
— Трудно е да се каже — отвърна Строб. — Може би старецът за когото говориш, също е бил мъртъв.
Спомних си стържещия глас на дядката, напомнящ на остри парченца стъкло, плющенето на бандажа. Не, не беше мъртъв, а пък аз в глупостта си бях заменил миризмата на урина в купето на доджа с друга, и то много по-отвратителна.
— Тури му пепел, братле, нямаме време да го обсъждаме. След седем-осем километра са първите къщи край шосето, а след още толкова ще бъдем в Луистън. Което означава, че трябва бързо да вземеш решение.
— Какво решение? — попитах, макар да се досещах за отговора.
— Кой ще се вози на Вагончето на смъртта и кой — не. Ти или майка ти. — Обърна се и впери в мен очите си, сребристи като луната. Широко се усмихна, едва сега забелязах, че повечето му зъби липсват, защото са били избити при катастрофата. Той удари с длан по волана. — Ще взема един от двама ви, братле. Тъй като си ми под ръка, изборът е твой. Е, какво решаваш?
Понечих да кажа: „Сигурно се шегуваш!“, но осъзнах колко е безсмислено. Разбира се, говореше сериозно. Дяволски сериозно.
В съзнанието ми като на филмова лента се заизреждаха годините, които живеехме двамата заедно, Алан и Джийн Паркър срещу целия свят. Имах много хубави спомени, но и доста, от които изтръпвах. Спомних си как тя кърпеше панталоните ми и винаги приготвяше топла храна за вечеря. Повечето мои съученици се хранеха в училищния стол, а пък аз винаги си носех сандвич с фъстъчено масло или със салам, досущ като момиченцето от сълзливите приказки за бедното хлапе, което по волята на съдбата става богаташ. Спомних си как работеше в Бог знае колко ресторанта и барове, за да осигури прехраната ни. Спомних си как си взе отпуска, за да разговаря със служителя на ОПС — Организацията за подпомагане на сираците — носеше най-хубавия си костюм с панталон, а онзи седеше на люлеещия се стол в кухнята и също беше издокаран с костюм (въпреки че бях едва на девет, знаех, че костюмът му е много по-скъп от нейния), на скута си държеше бележник, дебелите му пръсти стискаха лъскава писалка. Спомних си как мама отговаряше на оскърбителните му въпроси, като престорено се усмихваше, дори предложи да му налее още кафе, защото, ако господинът дадеше благоприятни сведения, тя щеше да получи още петдесет долара месечно, въшливи петдесет долара! Когато онзи си отиде, я заварих да плаче просната на леглото, обаче щом седнах до нея, се помъчи да се усмихне, дори каза, че инициалите ОПС означават Отвратителни прости сноби. Засмях се, тя също, защото вече бяхме разбрали, че смехът ни помага да оцелеем. Когато двамата се изправите срещу света — само ти и затлъстялата ти майка, която пуши като комин — много често смехът ти помага да не полудееш и да заблъскаш с юмруци по стената. Но имаше и още нещо. Понякога за хората като нас, незначителни личности, които се щурат из света като мишлета в анимационен филм, надсмиването над отвратителните простаци беше единственото отмъщение. Спомних си как тя работеше на няколко различни места, как често поемаше още една смяна, как омотаваше с лейкопласт подутите си глезени, как събираше парите от бакшишите в буркан с надпис „За университета на Алан“ също като в сълзливите историйки за бедняците, които внезапно забогатяват, и прочие и прочие… как все ми повтаряше да залягам над учебниците, защото за разлика от мнозина мои съученици не мога да си позволя да си губя времето, тъй като дори до Второто пришествие да пуска монети в буркана, парите пак няма да стигнат за издръжката ми; в крайна сметка, ако искам да следвам, ще трябва да тегли заем и да се боря за стипендия, а пък аз
непременно трябва да следвам, защото това е единственият начин да се спася… да спася и нея. Наистина залягах над учебниците, честна дума, защото не бях сляп — виждах, че е напълняла, че прекалява с цигарите (пушенето беше единственото й удоволствие… или единственият й порок — зависи от гледната точка), защото знаех, че един ден ще си разменим ролите и аз ще се грижа за нея. Разбира се, ако имах висше образование и добре платена работа. Исках да я взема под крилото си, честна дума. Обичах я. Беше избухлива и цапната в устата — денят, през който висяхме на опашката, за да се повозим на Вагончето на смъртта, и накрая аз се изплаших, а тя ми зашлеви шамар, не беше изключение — ала въпреки това я обичах. Може би донякъде я обичах именно заради това. Обичах я и когато ме удряше, и когато ме целуваше. Странно, но е вярно. Вярно е, въпреки че не мога да го обясня… пък и не е необходимо. Според мен е невъзможно да направиш равносметка на живота на този или онзи човек или да обясниш семейните взаимоотношения, а ние с нея бяхме семейство, макар и най-малкото, което съществува, а семейството е един вид споделена тайна. Ако ме попитаха, щях да кажа, че съм готов на всичко заради нея. Сега бях изправен именно пред такъв избор. Искаха от мен да умра, за да живее тя, въпреки че повечето от половината й живот вече беше минал. А моят едва започваше.