Запратих пред себе си празната кутийка от бира и закрих с длани лицето си. Строб ме докосна, усетих как пръстите му пропълзяха по гърдите ми и в този миг си помислих, че съм бил подложен на изпитание. Бях се провалил, а сега той щеше да изтръгне сърцето ми също като зъл джин в жестоките „Приказки от хиляда и една нощ“. Изкрещях. Той отслаби хватката си, като че ли изведнъж бе променил решението си, ръката му се стрелна покрай мен. За миг носа и белите ми дробове се изпълниха със зловонието му, стори ми се, че и аз вече съм мъртъв. Вратата се отвори, в купето нахлу свеж въздух и прогони миризмата на разлагащ се труп.
— Приятни сънища, Ал — промърмори той, после ме изблъска от колата. Затъркалях се в мрака на ветровитата октомврийска нощ — бях затворил очи, всеки момент очаквах да се ударя в нещо и да чуя хрущене от счупени кости. Може би съм крещял, но не съм сигурен.
Не последва жесток удар, след един безкраен миг разбрах, че вече съм на земята. Отворих очи, ала отново веднага стиснах клепачи. Лунната светлина беше ослепителна. Болка проряза главата ми, но не се утаи зад очите ми, както се случва, когато се заслепен от прекалено ярка светлина, а ниско в тила. Усетих, че краката и задните ми части са мокри и премръзнали. Пет пари не давах дали ще настина. Единственото, което ме интересуваше, бе, че вече не съм на мустанга.
Повдигнах се на лакти и отново отворих очи, като ги присвих срещу блясъка. Знаех къде се намирам и щом се огледах, предположението ми се потвърди — лежах по гръб в гробището край Ридж Роуд. Луната, надвиснала на мен, бе все така ярка, но само за броени секунди се беше смалила. Мъглата се беше сгъстила и се стелеше над гробището като саван, тук-там прокъсан от стърчащи надгробни камъни. Помъчих се да седна, отново силна болка проряза тила ми. Вдигнах ръка и напипах голяма подутина. Както и нещо лепкаво и мокро. Погледнах дланта си. Под лунната светлина кръвта върху нея изглеждаше черна.
При втория опит успях да се изправя; олюлявайки се, застанах сред надгробните камъни, затънал до коленете в непрогледната мъгла. Обърнах се и зърнах широката пролука в каменната стена, отвъд която минаваше Ридж Роуд. Заради мъглата не виждах раницата, но знаех, че ще я намеря, ако тръгна към шосето. Всъщност най-вероятно щях да се спъна в нея.
Съзнанието ми вече беше сътворило правдоподобна история — грижливо опакована и завързана с панделка. Спрял съм да си почина на билото на хълма, влязъл съм в гробището да го разгледам, а докато заднешком съм се отдалечавал от гроба на Джордж Строб, съм се спънал и съм се стоварил на земята, като съм ударил тила си в надгробната плоча. Колко време съм бил в безсъзнание? Не притежавах способността да определям времето според положението на луната, но сигурно съм лежал там поне час. Във всеки случай достатъчно дълго, че да сънувам как се возя с мъртвец. Какъв мъртвец? С Джордж Строб, разбира се, та нали неговото име прочетох, преди да загубя съзнание? Класически завършек на историята, нали? Господи, какъв ужасен кошмар ми се присъни! А когато при пристигането си в Луистън научех, че майка ми е мъртва… тогава какво? Щях да си кажа, че съм имал лошо предчувствие, разбира се. Беше история, която можех да разкажа след десет години малко преди гостите ми да се разотидат — те замислено ще кимат, ще правят сериозни физиономии, а някой дървен философ със спортно сако с кожени кръпки на лактите, дълбокомислено ще заяви, че на небето и на земята има още много неща, които човекът не проумява, после…
— Няма никакво после! — изграчих. Горният слой мъгла се плъзгаше бавно, все едно наблюдавах замъгляващо се огледало. — Докато съм жив, няма да го разкажа на никого. Дори на смъртното си легло няма да кажа нито думичка!
Само че всичко се беше случило точно както си го спомнях — бях абсолютно сигурен. Джордж Строб мина по пътя със своя мустанг; старият приятел на Икабод Кейн, чиято глава беше пришита към шията, вместо той да я носи под мишница, ме качи на автостоп и поиска да направя своя избор. И аз го направих — като видях светлините от прозорците на първата къща в покрайнините на града, без да ми мигне окото осъдих на смърт майка си. Може би поведението ми бе обяснимо, но това не намаляваше вината ми. Най-хубавото в цялата история бе, че никой няма да научи истината. Смъртта на майка ми ще изглежда естествена — не, няма да изглежда, а ще бъде естествена — точка по въпроса!
Излязох от гробището, а когато след няколко крачки се спънах в раницата, я вдигнах и я преметнах на гърба си. В подножието на хълма проблеснаха фарове, сякаш някой им беше дал знак да се появят на сцената. Вдигнах палец, като бях абсолютно сигурен, че ще видя стареца, седнал зад волана на стария додж, който се е върнал да ме търси; разбира се, че се е върнал, това само доразкрасява историята.