— Алцхаймер — казах.
— Тъй, тъй. Май и мен започва да ме хваща. Да му се не види, как ми се иска да те закарам!
— Не е необходимо. Лесно ще се придвижа от Гейтс до Луистън.
— Тъй си е. Горката жена! Толкова е млада! Още няма и петдесет! — Пак се зачеса отпред. — Скапаният бандаж ще ме побърка! — възкликна, после се изкиска — едновременно отчаяно и развеселено. — Гадна херния! Запомни от мен, синко — ако живееш дълго, чарковете ти се скапват. Накрая Господ ти тегли як шут отзад, да го знаеш! Хм, ама ти си добро момче, щом си зарязал учението и си хукнал при горкичката жена!
— Тя е прекрасна майка — промълвих и очите ми отново засмъдяха от напиращите сълзи. Като заминах да уча в Мейн, не изпитвах носталгия по родния дом — само първата седмица ми беше малко криво — но в този момент ужасно ми домъчня за вкъщи и за мама. Както вече споменах, с нея сме сам-самички на света, нямаме близки родственици. Не можех да си представя живота без нея. Госпожа Маккърди каза, че мама е прескочила трапа. „Дано не ме е излъгала, глупачката! — помислих си. — Дано!“
Известно време двамата със стареца мълчахме. Той не беше шофьорът-фурия, за който мечтаех — караше с шейсет километра в час, само чат-пат преминаваше в другото платно, но разстоянието беше голямо, пък и трябваше да съм благодарен, че съм намерил някой да ме качи. Шосе №68 се разстилаше пред нас като дълъг бинт, развиван от невидими пръсти; от двете му страни се нижеха безкрайни гори, градчета се мяркаха за една-две минути, после оставаха зад нас — Ню Шарън, Офелия, Уест Офелия, Ганистан (ако щете вярвайте, но на времето това градче се наричаше Афганистан), Меканик Фолс, Касъл Вю, Касъл Рок — във всяко неизменно имаше бар и бензиностанция на самообслужване. Отминаващият ден сякаш изцеди ярката синева на небето и то избледня; старецът включи първо сигналните светлини, после фаровете. Изглежда, не забелязваше, че кара на дълги, въпреки че шофьорите на автомобилите, пътуващи в отсрещното платно, също включваха фаровете на дълги светлини, за да го подсетят, че ги заслепява.
— Жената на брат ми даже не помни името си — промърмори. — Хал-хабер си няма от нищичко! Направо я скапа тая болест на Андерсън, синко! А погледът й е един… тя като че ли казва: „Изведете ме от тук!“… или би го казала, ако си спомни думите! Сещаш ли се какво имам предвид?
— Да — отвърнах. Дълбоко си поех въздух и се запитах дали миризмата на урина лъха от стареца, или той има куче, което често се вози до него. Чудех се дали ще се обиди, ако сваля стъклото. В края на краищата се престраших, през прозореца лъхна свеж въздух. Очевидно това не му направи впечатление, както не му правеха впечатление сигналите на другите шофьори.
Към седем часа превалихме хълма преди Уест Гейтс и моят шофьор възкликна:
— Гле’й, гле’й, синко! Луната! Бива я, а?
Небесното светило наистина го биваше — грамадна оранжева топка, увиснала на хоризонта. Незнайно защо ми се стори, че в нея има нещо зловещо. Изглеждаше и бременна, и порочна. Докато се взирах в нея, внезапно ми хрумна ужасяваща мисъл — ами ако майка ми не ме познае, когато застана до леглото й? Ами ако напълно е загубила паметта си и хал-хабер си няма от нищичко? Ами ако лекарят ми каже, че някой трябва да се грижи за нея до края на живота й? Този някой ще бъда аз, разбира се — тя си няма никого другиго. Ще трябва да се сбогувам с университета. Какво ще кажете по въпроса, приятели и съседи?
— Пожелай си нещо, момче! — извика старецът. От възбуда гласът му изтъня и стана някак неприятен и остър — сякаш парченца стъкло се забиваха в тъпанчетата ми. Отново се зачеса отпред, нещо изплющя като разтеглен ластик. Запитах се как е възможно при такова дърпане и усукване да не откъсне топките си, ако ще да носи и два бандажа. — Пожелаеш ли си нещо по пълнолуние, винаги се сбъдва, така знам от баща ми.
Пожелах си, като вляза в болничната стая, майка ми да ме познае, очите й да проблеснат, да произнесе името ми. Пожелах го, но след миг си пожелах да не го бях искал; хрумна ми, че каквото и да си пожелаеш под светлината на тази зловеща луна, няма да е на добро.