— Историята е следната — продължи той. — Всъщност сигурно я знаеш — разказва се за един хлапак, който купува почти нов кадилак за седемстотин и петдесет долара.
— Аха — произнесоха едва-едва вкочанените ми устни. Разбира се, не я знаех, но ми беше ясно, че не искам да я чуя. Не исках да чуя нито една история, разказана от него. — Че кой не я знае… много е известна — промълвих, докато гледах как пътят пред нас сякаш се придвижва на подскоци като на кадър от архивен черно-бял филм.
— Да, адски е известна. И така, този хлапак си търси кола и един ден вижда чисто нов кадилак на моравата пред къщата на един тип.
— Казах, че я…
— А на прозореца на къщата е поставена табела с надпис: „ПРОДАВА СЕ ОТ СОБСТВЕНИКА“.
Зад ухото си беше затъкнал цигара. Като посегна да я вземе, тениската му се повдигна. Видях друга грапава черна линия, още шевове. После той се приведе да включи запалката на таблото и памучната материя закри шевовете.
— Малкият знае, че не може да си купи кадилак, няма пари да си купи дори много по-евтин автомобил, но е любопитен, нали разбираш? Затова се приближава до онзи тип и го пита колко струва колата. А онзи спира водата — защото в момента мие колата с маркуч — и отвръща: „Момче, днес е щастливият ти ден. Даваш седемстотин и петдесет долара и колата е твоя.“
Запалката изскочи. Строб я извади и притисна нажежената жичка към върха на цигарата си. Вдъхна дълбоко, а аз видях как димът излиза през шевовете на шията му.
— Малкият поглежда през сваленото стъкло откъм шофьора и вижда, че колата е само на трийсет хиляди километра. Обръща се към собственика и казва: „Вицът си го бива. Смешен е като врата с мрежа против комари, монтирана на подводница.“ А онзи отвръща: „Говоря сериозно, хлапе. Събери парите и колата е твоя. Дори съм готов да приема чек — на лицето ти е изписано, че си честно момче.“ На което хлапакът отговаря…
Втренчих се в предното стъкло. Наистина бях чувал тази история, но много отдавна, може би още когато бях гимназист. Във версията, която ми разказаха, колата не беше кадилак, а форд „Тъндърбърд“, но другите подробности съвпадаха. Хлапето казва: „Не съм глупак, никой не продава за седемстотин и петдесет долара такава кола, особено с толкова малък пробег.“ На което непознатият отговаря, че иска да се отърве от автомобила заради миризмата в купето — какво ли не е опитвал да я премахне, но без успех. Разказва на момчето, че заминал в командировка и отсъствал от дома си близо…
— … две седмици — каза онзи зад волана. Усмихваше се като човек, разказващ виц, който много му допада. — Когато се връща, намира колата в гаража, а мъртвата му жена седи вътре — по-късно се разбира, че е умряла още през първия ден, след като е заминал. Той не знае дали се е самоубила, или е получила инфаркт и прочие, но цялата е подпухнала и в купето вони на леш, затова иска да се отърве от колата. — Джордж Строб се засмя. — Страхотна история, а?
— Питам се защо не се е обадил вкъщи. — Устата ми говореше сама. Съзнанието ми беше блокирало. — Защо, след като е отсъствал цели две седмици, не е телефонирал на съпругата си да се поинтересува как е?
— В случая това изобщо няма значение — отвърна призрачният шофьор. — Важното е, че кадилакът се е продавал на безценица. Кой не би се изкушил? В края на краищата винаги можеш да караш със свалени стъкла, нали? Пък и това е само една измислена история. Спомних си я заради миризмата в купето на тази кола. Която е съвсем реална.
Той замълча. Помисли си: „Чака да кажа нещо, да сложа край на този фарс.“ И аз исках същото. Наистина го исках. Само че… какво щеше да се случи после? Какво щеше да стори Строб?
Той прокара палец по значката с надпис: „ВОЗИХ СЕ НА ВАГОНЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“. Забелязах, че под ноктите му има кал.
— Днес бях там — обясни. — Посетих лунапарка. Направих услуга на един приятел, а той ми даде пропуск за целия ден. Щяхме да ходим заедно с моята мацка, обаче в последния момент тя се обади да каже, че й е зле — горкичката, понякога, когато загази, се превива от болка. Кофти работа, ама винаги си казвам, че ще е още по-кофти, ако не й дойде. Тогава и двамата ще загазим. — Той се изсмя, звукът приличаше на дрезгав лай. — Затова отидох сам, та да не изгори пропускът. Бил ли си в този лунапарк?
— Да — отвърнах. — Само веднъж. Когато бях дванайсетгодишен.