Али Мей Симпсън… Чарли продължи мислено списъка. Али Мей къдри стариците в еркера на своя салон „Мода“… Доктор Найт нарежда шишенца с лекарства във витрината на аптеката… железарията под яркото лятно слънце и Клинт Симпсън, сортиращ милиони искри и отблясъци по месинг, сребро и злато, всички пирони, кукички, копчета, триони, чукове, медна тел и алуминиево фолио, сякаш са пребъркали джобовете на хиляди момчета за хиляди години… и накрая…
…И накрая собственото му магазинче — топло, тъмно, кафяво, уютно, ухаещо като бърлогата на мечка-пушач… изпълнено с влажните аромати на цели фамилии разнокалибрени пури, вносни цигари, енфие, чакащо само да бъде смръкнато и да взриви въздуха…
Махнеш ли всичко това, оставаш без нищо. Да де, постройките са си тук. Всеки може да скове няколко дъски на кръст и да нарисува табела, обясняваща какво има вътре. Но именно хората вътре са онова, което има значение.
Ханк изплува от собствените си дълги мисли.
— Тъжно ми е. Искам да накарам всички отново да си отворят магазините и да видя кой какво прави вътре. Защо не съм се заглеждал през всички тези години? Дявол да го вземе. Какво ти се струпа на главата, Ханк Съмърс. Има друг Оук Лейн нагоре или надолу по пътя и хората се занимават със същото, с което и тук. Където и да се озова, следващия път ще се оглеждам повече, кълна се в Бог. Сбогом, Чарли.
— Върви по дяволите с това сбогом.
— Добре де, лека нощ тогава.
И Ханк си отиде, и Чарли се прибра у дома, и Клара го чакаше на вратата с чаша ледена вода.
— Да поседнем малко навън?
— Като всички останали ли? Защо не?
Седнаха на тъмната веранда в дървената люлка на вериги и се загледаха как шосето пламва и угасва, пламва и угасва с пристигащите предни фарове и отдалечаващите се гневни червени светлинки, подобни на въглени от огромен мангал, пръснат в полята.
Чарли бавно отпиваше от водата и си мислеше. Навремето не можеше да видиш как умират пътища. Да, усещаш как пътят постепенно угасва, когато лежиш нощем в леглото си, може би усещаш някакъв намек, някакво побутване, някакво предчувствие, че пътят си отива. Но са нужни години и години, за да се превърне в прашен призрак и вместо него да оживее друг. Такива бяха нещата — пристигаха бавно и си отиваха бавно. Винаги е било така.
Било е. Вече не. Сега всичко завършва за няколко часа.
Сепна се.
Затърси в себе си и откри нещо ново.
— Вече не съм бесен.
— Добре — каза жена му.
Полюляха се малко, две половинки на едно цяло.
— Господи, известно време място не си намирах.
— Спомням си — каза тя.
— А сега си мисля, ами… — Гласът му бе съвсем тих, сякаш говореше преди всичко на себе си. — Милиони коли минават оттук всяка година. Харесва ни или не ни харесва, но пътят просто не е достатъчно широк, забавяме света с това старо шосе и градче. Светът казва, че иска да продължава. И ето че на един изстрел разстояние ще минават не един, а два милиона коли, тръгнали да вършат онова, което им се струва важно. Все тая дали е наистина важно, или не — хората си мислят, че е, и точно това има значение. Ако наистина бяхме разбрали какво предстои, ако го бяхме разгледали от всички страни, сами щяхме да вземем парния чук, да размажем градчето и да кажем — карайте направо, а не да ги принуждаваме да прокарват проклетата магистрала през детелината. Така градчето умира мъчно, като провесено на кука в месарницата, вместо да бъде хвърлено от скалата. Виж ти, виж ти. — Запали лулата си и пусна огромни кълба дим, в които да може да търси минали грешки и настоящи откровения. — Но тъй като сме хора, сигурно не бихме могли да постъпим иначе…
Чуха часовника на аптеката да отмерва единайсет, после часовникът на клуба отброи единайсет и половина, а в дванайсет двамата лежаха в тъмната спалня и всеки четеше мислите си в тавана.
— Дипломиране.
— Какво?
— Ханк Съмърс го каза, и е съвсем прав. Цялата седмица имам чувството, че завършвам училище. Помня как се чувствах, колко ме беше страх, как бях готов да ревна и как си обещах да живея до последния момент, докато не получа дипломата си — Бог знае какво ме чакаше на следващия ден. Безработица. Депресия. Война. А после денят най-сетне дойде, а аз си бях все още цял, слава Богу, и нещата започваха отначало, играта продължава… и, дявол да го вземе, всичко в крайна сметка бе за добро. Така че това си е ново дипломиране, точно както каза Ханк. И аз съм последният, който ще се съмнява.
— Чуваш ли? — много по-късно каза жена му.
Реката от метал минаваше през градчето — сега по-спокойна, но продължаваща да приижда и да отминава с древната миризма на приливи и черни нефтени морета. И върху тавана над тяхното легло-гроб проблясваха светлинки, сякаш корабчета се носеха нагоре и надолу по течението, а очите им бавно се затваряха и дишането им се сливаше с равномерния тон на приливите и отливите… и накрая заспаха.