— Къде си тръгнал бе, — прошепна му той — ти акъл имаш ли?! Кой го знае тоя как ги прави тези магии и какви далавери върти!
Црак обаче се отскубна. Той пристъпи смутено, като се олюляваше на тънките си крака.
— Всъщност, — запелтечи той — аз съм един неблагодарен син. Зарязах майка си сама във фермата и тръгнах по света да си търся късмета. Не прокопсах, все се събирах с пропаднали типове, които ме докараха до тук. Затова сега искам да се върна у дома, при майка ми, за да възстановя семейния бизнес и да й бъда опора на старини.
След едно лаконично „Да бъде“ Црак също изчезна.
Цоло мълчеше и нервно хапеше устни.
— Е! — подкани го Гласът.
— Какво „е“?
— Твоите приятели са вече там, където пожелаха. Няма ли и ти да поискаш нещо?
— Какво да поискам?
— Ами богатство, власт… Всичко каквото пожелаеш.
— Власт не ми трябва, а богатство… За какво ми е, само ще му треперя покрай тия мошеници, дето се навъдиха напоследък.
— Тогава можеш да избереш нещо друго.
— Какво друго?
— Например, да те върна у дома.
— А-а, не! В Ню Враца не се връщам за нищо на света! Ама и ти откъде се взе… с твоите номера само ни развали карето. Я най-добре ги върни ония тримата — да си доиграем играта.
Кълбото примига.
— Това ли е твоето желание?
— Това ами! Какво друго? Защо да си разваляме компанията — я колко пиене остана, я!
— Да бъде! — проехтя Гласът и кълбото изчезна.