Адел Паркс
Да си намериш майстора
1.
— Какво необещаващо начало на семейния живот — отбелязва Джош.
— Нима въобще съществува обещаващо начало? — отвръщам.
Джош се ухилва, Иси се нацупва. Тя обича сватби. Плющи такъв дъжд, че капките отскачат от тротоара и влизат под роклята ми. Умирам от студ и от нетърпение булката да престане най-сетне да прегръща майка си и да се качи в проклетата кола. Вглеждам се по-внимателно. Може би всъщност не я прегръща, а се е вкопчила в нея. Може би най-сетне е проумяла сериозността на постъпката си и е на път да размисли. Иси изтръсква последните конфети, останали на дъното на синята кутия, но вместо върху булката и младоженеца разноцветните късчета хартия се посипват по мръсните плочки. Калната улица рязко контрастира на скъпите официални тоалети, автомобила, цветята и лъчезарните усмивки, които си разменят присъстващите.
— Джош, какво е техническото название на сплескан куб? — питам, като соча въпросната синя кутия. — На това нещо трябва да му се измисли някакъв нов дизайн.
— Как ли пък не! — като ужилена подскача Иси, сякаш предлагам да се разголим пред викария. — Смисълът на една сватба е именно в това — да се спази традицията.
— Дори ако въпросната традиция е безвкусна и банална ли? — По моему два много тежки гряха.
— Такава е идеята — отсича тя и се устремява към челната позиция в навалицата, очакваща букета. Нервно подрипва от крак на крак, а лъскавата й руса коса близва ту дясното, ту лявото, сетне отново дясното й рамо. Иси не се свърта на едно място. Аз съм спокоен човек. За разлика от мен тя непрестанно потрива длани и потропва с крак. Прочела някъде, че постоянните невротични движения изгарят трийсет калории на час допълнително, което се равнява на калоричната стойност на повече от един „Марс“ дневно, няколко килограма годишно или общо един размер дрехи за цял живот. Тази перманентна безцелна активност е удивително сполучлива метафора за целия й живот.
Аз не участвам в надпреварата за букета по две причини. Първо, ако го хвана, Иси ще ме обезглави. От самото начало на сватбеното тържество скришом долива с концентрат чашите на неомъжените жени с надеждата това да наруши координацията им. И, второ, тези обичаи са пълна идиотщина.
Не, сериозно, цялата тази история с жененето е чиста глупост. Което не означава, че и аз като всички останали не се радвам на възможността да се издокарам с шапка и да пия шампанско. На сватба е много забавно и обикновено стават големи, весели тържества. Дотук съм съгласна. Всичко останало е съвършена тъпотия. Не че съм мъж. Не съм и лесбийка, нито дори мъжемразка — един от най-добрите ми приятели, Джош, е мъж. Аз съм неомъжена, преуспяваща, привлекателна трийсет и три годишна хетеросексуална жена. Просто не желая да се омъжвам. Никога.
Ясно ли е?
Иси не хвана букета и придоби крайно съкрушен вид.
— Кас, Иси, искате ли по едно питие? — опитва се да я разведри Джош.
Без да дочака отговор, хуква към хотела и стремително се насочва към бара. Знае, че с желание ще приемем поканата за питие в традиционния мартини-стил — винаги, навсякъде, по всяко време. Провираме се сред тълпата елегантно изтупани гости. Същите тези хора, които сутринта заемаха пейките в църквата с достолепна строгост, са загърбили и най-малката претенция за приличие. Оттеглянето на булката, младоженеца и по-възрастните роднини се изтълкува от останалите гости като знак несмущавани да се впуснат в преследване на основната цел, която ги е събрала на това тържество — възможността да се отдадат на хедонистичен, необвързващ и най-безсрамен секс.
Нарочих жертвата още в църквата, преди „да“-тата. Сега повторно го издирвам с поглед. Той е висок, смугъл, красив. Честно казано, не изглежда Бог знае колко интелигентен. По-скоро е твърде самовлюбен, за да търпи чуждо присъствие. Отлично. Хората много превъзнасят задълбочеността и сериозността. Аз пък не намирам, че повърхностните и безмозъчни, но затова пък природно надарени екземпляри заслужават чак такава остра критика.
Много е важно обектът да бъде набелязан още в началото на церемонията, след което да му се даде да разбере, че изборът е паднал върху него. Усмихвам му се. Гледам го право в очите. Ако извърне поглед и затърси адресата на усмивката ми, незабавно го зачерквам. Обичам мъже, които са достатъчно арогантни да разберат, че флиртувам.
Той издържа изпитанието, като ми се ухилва в отговор. Само че след това се извръща към отражението си в огледалото зад бара. И отново се ухилва. Този път на себе си. Доволната му физиономия — макар и едва забележимо — разцъфтява още повече. Нямам нищо против. Суетата действа като предпазна мрежа. Рязко отмятам глава и се извръщам. Готово.