Само четвърт час до началото на „Кори“.
Тринайсет минути.
Девет минути.
Остава съвсем мъничко време. Я да се обадя на мама.
— Здрасти, мамо.
— О, здравей, Йокаста, миличка, как си? Тъкмо говоря на Боб за теб.
— На кого?
— На Боб, нали се сещаш…
— Съседът.
— Именно!
— И какво му казваш?
— Тоест?
— Какво казваш на Боб? — Започвам да съжалявам, че се обадих.
— Казвам му, че се питам как е Йокаста.
— Ами, добре съм.
— Радвам се да го чуя.
— А ти как си?
— О, добре, с изключение на моя си проблем. — Нямам представа за какво говори, макар че несъмнено безброй пъти е споделяла с мен „нейния си проблем“, а и нямам желание да узная. Минавам на следващата реплика.
— Обаждам се да ти предложа утре да идем на пазар. Понеже е събота, а аз по неведоми причини не съм на сватба. — Не знаех, че се обаждам за това — явно петнайсетте минути насаме, преди да седна да гледам телевизия, са ми дошли нанагорно. Очаквам да ме залее с благодарствени излияния, задето й предлагам да прекараме заедно целия съботен ден, макар да не е рожденият й ден, а Коледа да е още далеч. Тя ме изненадва.
— Предполагам, с това предаване и прочие, че на хората много-много не им се иска да те канят на сватбите си. Виж, миличка, с удоволствие бих дошла с теб на пазар, но с Боб ще ходим на занаятчийско изложение, запланували сме го доста отдавна. Не мога да му откажа — той много ще се разочарова, а и на мен ми се ходи.
Не я питам що за мъж би тръгнал на занаятчийско изложение, но не се и поддавам, когато допълва обнадеждено:
— Какво ще кажеш да го отложим за следващата седмица?
Затварям телефона и усилвам звука на телевизора.
Макар че уикендът беше много конструктивен (изпилих си ноктите — и на ръцете, и на краката; подредих чекмеджето си с приборите и почистих чайника и душа от варовиковите наслоявания), в неделя следобед започвам да се питам дали не трябваше да приема поканата за обяд. Изчетох неделните вестници от край до край, включително малките обяви за премахване на нежелани бръчици, тлъстини и окосмявания, както и за уголемяване на бюстове и пениси. Изгледах Бог знае колко предавания и повторенията на всички сапунени сериали. Всъщност почти всичките ми развлечения и цялата ми храна се съдържат в радиоактивни кутии. Разполагам с цялото време на света и въпреки това не мога да се накарам да се замъкна до „Теско“ или поне до „Кълънс“. Не виждам никакъв смисъл да купувам пресни подправки и зеленчуци, да ги режа и задушавам. Вместо това претършувам кухненските шкафове в търсене на вдъхновение. Напразно. Не ми идва наум нито една рецепта за вкусно ястие, приготвено от фъстъчено масло, бисквити „Карс“ и овесени ядки. Хладилникът ми не съдържа нищо смислено, било то и само за украса. Имам на разположение буркан мухлясали чушки и буркан аншоа (който бях купила за една вечеря); сос „Табаско“, здравословна напитка „Якулт“ и „Ред Бул“. И, разбира се, неизменната бутилка шампанско, но дори аз не обичам да пия „Вов Клико“ сама. Вместо да готвя, размразявам безвкусни полуфабрикати. Продукти с вкус на картон, опаковани в картонени кутии — храна за самотници.
От близкия парк долитат виковете на играещите деца. Доколкото схващам, целта на играта е да се произведе възможно най-пронизителният писък. Много любопитно занимание, особено когато си на осем години. Питам се какво ли правят Шарлот и Луси. Над покривите прелита самолет. Недалеч отеква пресекливото ръмжене на товарен камион, пренасящ готова продукция от някоя фабрика към някой склад. Депресирана съм. Не виждам друго обяснение. Камионът, изглежда, ми навява мъчителни спомени. Оглеждам се за подходящ съд, който да използвам вместо пепелник. Всички пепелници, чинийки, чаени чаши и саксии, разположени на една плюнка разстояние от дивана, вече преливат от фасове и пепел.
И докато времето, посветено на занимания със себе си, е изключително поучително, изглежда, единствената поука от цялото упражнение е, че съм доста отегчителна компания. Не успя да ме зарадва дори фактът, че съботното издание на предаването беше голям хит и от телевизията ми се обадиха да ми съобщят, че сме достигнали 10.4 милиона зрители.
Най-лошото е, че не съм съвсем сама.
Разхождайки из къщи, виждам Дарън, проснат по корем, да чете неделните вестници; заварвам го да изстисква портокалов сок в кухнята; неволно се сблъсквам с него на излизане от банята. Силното му тяло е увито с бял пешкир през кръста, по мократа му коса се стичат капчици. Но килимът си остава сух, понеже Дарън е само във въображението ми, а леглото ми е празно.