На всяка цена трябва да се завърна в настоящето.
То е студено и отблъскващо. Въобразявах си, че съм пределно наясно със загубата, но празнината, оставена от Дарън в живота ми, е толкова болезнена и безвъзвратна, че се питам как въобще съумявам сутрин да стана от леглото. Чувствам се като Дороти, само дето кадрите текат наобратно. Вместо да се озова на жълтите плочки, които да ме отведат в преливащата от пъстри багри страна на Оз, съм запратена в някакво безцветно, монотонно съществуване. Не се радвам на партитата, баровете, клубовете. Не ми е приятно в компанията на хора, мразя да оставам сама. Изгубила съм очарователното си излъчване, вече не преливам от жизнерадост. Не съсичам събеседниците си с хапливи реплики. Дори работата ми се струва скучна. Питам се как съм могла да се заблуждавам, че подобен живот изобщо носи удовлетворение, камо ли да е вълнуващ. Всичко около мен запада. Повръща ми се от самота. Буквално затъвам в нея.
Де да не го бях срещала.
Не говоря сериозно.
Мразя се, задето съм толкова подла. Ясно осъзнавам, че ако имах възможност, бих повторила всичко отначало. За пореден път бих се качила на онзи влак. Още когато срещнахме погледи в залата за интервюта, вече беше твърде късно. Въобразявах си, че съм ненадмината умница. Толкова възвишена. Толкова недосегаема. И макар че вместо очарователния човек виждам в дневната си единствено призрака му, той — загърнат в моята хавлия, аз — в неговия пуловер, двамата потънали в блаженство и любов — зная, че все още държа положението в ръце.
О, едва го удържам, длъжна съм да призная.
Аз напуснах него. Не той мен. Не знае как се чувствам. Не знае колко съм уязвима.
Само аз зная.
Звъненето на телефона прорязва усамотението ми. Хвърлям се върху апарата. Джош е. Сигурна съм още преди да чуя гласа му.
— Как мина? — проявявам абсурден интерес, тъй като отчаяно се мъча да се откъсна от собствената си безхарактерна апатия.
— Отвратително — простенва той.
— Ммм — мънкам съчувствено, понеже наистина му съчувствам. — Тя много ли се разстрои?
— Разплака се. — Като цяло е много кисел, но дълбоко в себе си ликува.
— Ммм.
— По-гадно е да зарязваш, отколкото да те зарежат. — Надали го казва сериозно.
— Не бих могла да знам — напомням му.
— Разбира се, че не знаеш. Теб никога не са те зарязвали.
— Какъв е смисълът да проточваш една връзка, докато ти разбият сърцето? — дръзко отвръщам, по-скоро окуражително, отколкото откровено. Искам да говорим да всичко друго; но не и за мен. Кой знае защо, не съм признала на Джош истинските си чувства към Дарън. Джош го смята за поредното ми мимолетно и маловажно увлечение. Не мога да призная какво изпитвам, защото, изречени на глас, чувствата ми стават още по-истински. Трябва да ги погреба. Просто трябва.
— Какво й каза?
— О, редовните глупости.
— Че нещата не вървят както трябва?
— Да — въодушевено отвръща той.
Колкото и да обичам Джош, понякога много ме вбесява. Въздъхвам само като си помисля за всички онези жени, които са заплаквали при думите: „Нещата не вървят какво трябва.“ Защо мъжете стигат до това откритие едва когато свалят използвания „Дюрекс“?
— Знам какво си мислиш, но не исках да я нараня.
Поомеквам. В крайна сметка го познавам от времето, когато си играеше с пластмасови войници, а аз — с кукли Синди43. Сега, когато сме си разменили играчките, не мога просто така да го зарежа. Впуска се да ми описва раздялата в най-големи подробности. Не му отнема дълго — нали е момченце. Ако Иси ми разказваше как е зарязала някой тип, разговорът щеше да продължи с часове. Най-напред щяхме да уточним кой с какво е бил облечен. После щяхме да обсъдим къде се е разиграла драмата. Много е важно да се подбере подходящо място. Удобно е да му съобщите у тях, защото можете да си тръгнете когато пожелаете, а и му спестявате неудобството да се прибира сам, със замъглен от сълзи поглед, безутешно преплитайки крака по улиците. Може и на неутрална територия — в някой бал или на парти. В никакъв случай не му сервирайте новината у майка му. Изключено е тя да застане на ваша страна. За нищо на света не го канете у дома. Може да реши да не си отива, настоявайки, че връзката ще потръгне. Това е изключено. А да се вика полиция, е грозна работа. Зная — правила съм го. Тъй че, ако на телефона беше Иси, разговорът щеше да протече по съвършено различен начин. Тя щеше да ми опише всичко в големи детайли. Разказът й щеше да бъде изпъстрен с уточнения от типа на: „и той каза“, „а аз казах“, „и ме погледна така, сякаш…“ Колкото и да сме близки, в ДНК-то на Джош има твърде много хромозоми Y, за да подходи по този начин. Вместо това се прави на безразличен и жесток. Но когато ме поканва да му отида на гости, цялата му поза отива по дяволите.