И съвършен съпруг, какъвто Джош безспорно е.
— Днешният ден беше фантастичен, нали? — отбелязва мама.
— Да — отвръщам.
— Иси ми спомена за някакъв Дарън — без никакво прекъсване продължава тя. — Подай ми мармалада, пиленце. — Отчаяно се опитва да бъде лукава, но няма никакъв опит в тази област. Аз от своя страна съм ветеран. Бъркам в чантата си и изваждам изсред тоновете тънка опаковъчна хартия сватбените обувки, които току-що си купих. Извезани са с милиони миниатюрни мъниста. Определено не съм виждала по-красиво нещо.
— Какво ще кажеш, мамо?
— Разкошни са. Не беше ли Дарън онова момче от Севера? С което бяхте на почивка?
И Иси е една черна станция!
— Не беше почивка, мамо, а командировка.
Мама прибягва до церемонията, която практикуваме от хиляда години. Допълва чашата ми с чай и ми отрязва парче торта. Извършва движенията с прецизността на гейша. Аз полагам усилие търпеливо да изчакам края на свещенодействието. Едва сега си давам сметка, че с този ритуал мама печели време. Има да ми казва нещо важно и търси най-подходящите думи, в които да го облече.
— Джош е прекрасно момче.
Усмихвам се — всичко е наред. Това е факт, който и двете отлично знаем.
— В известен смисъл винаги ми е бил като син, а на теб със сигурност ти е като брат. Убедена съм, че много те обича.
— Хм, виж, мамо, опасявам се, че това не е някаква съкрушителна тайна. Сгодени сме и следващия месец ще се женим. Не е ли това обичайното състояние на нещата?
Мама се пресяга през масата и поставя длан върху ръката ми.
— Обичаш ли Джош?
— Мамо!
Потресена съм. Когато баща ми информира майка ми за любовната си връзка, тя не можа да повярва. Буквално. От прага на кухнята лично наблюдавах как се втурна насреща му и се метна на врата му. Усмихна му се нежно и изпълнена с надежда го попита нима е възможно да обича някого колкото жена си и дъщеря си, камо ли повече. Очакваше той да се вслуша в здравия разум и да отвърне: „О, не, разбира се, че не.“ Така щяхме да потулим цялата глупава история и да се престорим, че никога не се е случвала. За нещастие баща ми не беше наясно с този сценарий. Отвърна, че да, за съжаление случаят е именно такъв. Майка ми направо се олюля. Именно в този миг заплете първата бримка от сложната предпазна мрежа, която изтъка около себе си, за да се предпази от подобни ужаси и унижения. Ключовите положения са да не показва свободно чувствата си (случаите, когато съзнателно е посегнала да ме докосне, могат да се изброят на пръстите на едната ръка), да не обелва и дума за любов и да не задава въпроси, чиито отговори не са й известни. Разтревожена съм от факта, че само за един следобед, както си седим в „Селфриджис“, мама наруши и трите си правила.
Но май вече е късничко да се вживява в ролята на мой съветник. Това, че съм й позволила да избере менюто и цветята за сватбата ми, далеч не означава, че искам мнението й по всички аспекти на живота си. Тя ми е майка, следователно нищо не разбира и знае по-малко от мен. Винаги ме е оставяла да греша и сама да си вадя поука от грешките си. Защо смята, че е дошло време да започне да ми се бърка? Във в случай изведнъж се усещам засегната от самата себе си. Омъжвайки се за Джош, не допускам грешка. Това е правилното решение. Той е мил, почтен, приятен и всички го обичат; предстои му бляскава кариера и умее да готви. И не е Дарън.
Стрелвам мама с гневен поглед, но тя не се оставя да бъде сплашена току-така. Вместо това отсича:
— Ще бъда крайно разочарована, ако се окаже, че единственото, на което съм те научила, е да се жертваш.
Натоварвам мама на едно такси, с което едва не провалям целия ден, защото според нея пътуването с такси е проява на фриволност и тя го разглежда като поредния пример за моето декадентство и „чудати навици“. Аз пък смятам, че по този начин ще се избегне опасността да смачка новата си шапка в навалицата в метрото. Едва не се сбиваме, но на бърза ръка се съюзяваме, когато шофьорът на таксито троснато ни заявява или „да се пръждосваме, или да се качваме в проклетата, шибана кола“. Аз се мятам на друго такси и бързам да се върна в студиото навреме за интервюто с неколцината евентуални участници в следващото издание на „Секс със екс“. Свършвам в осем без петнайсет и когато се прибирам в кабинета си, в целия отдел няма никого, с изключение на Фай.
— Колко е късно, а ти си още тук — отбелязвам.
Тя не отвръща направо — нещо се е начумерила и ми мята сърдити погледи. Спомням си, че тази сутрин меко я упрекнах, но затова пък пред всички, и се догаждам, че вероятно тази е причината да ми се сърди. Правя опит да възстановя мира в екипа, като й разкажа за интервютата.