— Момичето е типична коренячка от Есекс…
Може би въобще не е от Есекс, а от Единбург, Ексетър или кой да е град между Шотландия и Корнуол. Няма значение, важното е, че Фай ще ме разбере. Девойката ми разказа за бившето си гадже. Биографията му звучеше като житието на разкаял се грешник, постъпващ в манастир. Непоправим женкар и комарджия, чиято представа за работа се изчерпвала с това — от време на време да пребърква джобовете на хората в местния търговски център — с две думи, пълна отрепка, но тя напълно му опрощаваше всички грехове, единствено и само защото й се струваше „яко сол“.
Аз я зяпнах неразбиращо.
— Това някакъв есекски жаргон ли е?
— Не. Имам предвид сол. Солта на земята. Истински. Ебач от класа — подробно ми разясни тя.
— Ааа — изкривих устни. С ясното съзнание, че тя ще изглежда добре на малкия екран, а актьорът, който забавлява публиката, може да използва безброй вицове от есекския репертоар.
— А знаеш ли, Фай, какво казало момичето от Есекс след единайсетия оргазъм? — Фай свива рамене. — Колко футболисти има в един отбор?
Това е много стар майтап, но Фай най-сетне оценява усилията, които полагам, и си позволява да се разкикоти. От отговора й разбирам, че съм я спечелила на своя страна.
— Тъкмо се каня да си вървя. Искаш ли да пийнем по едно. Можем да седнем в „Смелия лъв“.
Каня се да откажа с оправданието, че имам да отговарям на повече от трийсет имейла, но пред очите ми изведнъж изплува разстроеното лице на мама в „Селфриджис“.
Де да можеше там да си остане.
Давам си сметка, че ако окъснея сама в офиса, спомена за него няма да ме остави на мира, затова изключвам компютъра и грабвам чантата си.
— Добре ли си?
— Чувствам се отлично.
Не се чувствам отлично. Само че какво да й кажа? Как да обясня, и то точно на Фай? Чукваме чашите джин с тоник и отпиваме от питиетата си.
Питам се какво ли искаше да каже с това — да се жертвам?
Фай размахва цигарата си като диригентска палка в такт с ритъма на парчето от джукбокса — „Все нещо ми напомня“, което ми прозвучава много носталгично. Мамка му, без да усетя, ще почна и хороскопи да чета! Сантиментални текстове и алкохол е смъртоносна комбинация. В опита да избягам от мислите за мама, Джош и сватбата се впускам в разсъждения за работата си.
— Та, кажи ми сега, Фай, ако „Секс със екс“ беше твое предаване, какво щеше да направиш, за да го „развиеш“?
Фай ме поглежда засрамено.
— Хм, извинявай за сутринта. Много се бях вързала. Държах се безобразно. Както ти каза, човек трябва да се научи за кои неща да се бори.
— Не е нужно да ми се извиняваш — ухилвам се. — Хубаво е, че приемаш работата си толкова навътре. — Поне аз така смятам. — Кажи ми, как намираш предаването в момента? — Задавам й този въпрос, за да създам у нея впечатлението, че ценя мнението й. Това е тактика за повишаване на мотивацията на персонала, която научих на един семинар. Фай осмуква резенчето лимон от питието си.
— Честно ли?
Мигновено започвам искрено да ценя мнението й.
— Честно.
Възмущава ме намекът, че съм готова да чуя мнения, които не са напълно откровени. После си спомням, че често приемам полуистини, преувеличения, неискрени комплименти и незаслужена критика само защото зная, че са откровени лъжи. Това ми осигурява гладко въртене на зъбните колела в механизма, наречен мой живот. Преувеличението — като се започне от цените на продажбите и се свърши с квалификациите в служебната автобиография — е обичайна практика. Неискрените комплименти и незаслужената критика са резултат от задни мисли. Обикновено става дума за някое от трите П-та: повишение (лицето преследва собственото си издигане, опитвайки се да подкопае моите шансове), премия (осигуряване на премия за себе си за сметка на мен), промискуитет (горепосочените две).
Полуистини.
Те са доста по-неприятни. Направо отвратителни.
Пресушавам питието си. С Иси в момента общуваме предимно с полуистини. Не съм в състояние да бъда откровена с нея, нито пък с майка си или с Джош. За да бъда честна с тях, трябва да бъда честна със себе си, но след кратък размисъл отхвърлих тази опция, тъй като нейната налудничавост е очевадна.
— Още по едно? — Фай става и докато кимна в знак на съгласие, вече е почти на бара.
Истината е, че не съм забравила Дарън. Въобразявах си, че името му вече ще се е изличило от паметта ми и няма да извиква никакъв спомен. Че ще трябва да положа усилие, за да се досетя кой беше той и дори тогава ще остана безразлична, хладна, незаинтересована