Вместо това почти не ми излиза от ума и дори най-мимолетната мисъл за него ме преизпълва със… хм, щастие.
Чисто, неподправено щастие. Щастлива съм, че крачи някъде на този свят. Дори ако това някъде не е близо до мен. При все това само след четири седмици се омъжвам за друг. Заставям се да се върна към разговора с Фай. За какво ставаше дума? А, да, за честността.
Тя оставя питието си на масата.
— Да. Честно, как намираш предаването в момента?
— Ами, става. — Повдигам вежда. — Много е добро — поправя се тя. — Повдигам и другата си вежда. Мимиката не произвежда Бог знае какъв съкрушителен ефект, но поне съответен на мислите ми. Фай въздъхва: — Изгуби се тръпката. Вече не крие никакви изненади.
Права е.
— Някакви идеи по въпроса?
— Няколко.
Питам се дали ще ги сподели. Може би ме покани на питие, преследвайки именно тази възможност. Възможността да ми каже: „Ами виж, нахвърляла съм няколко идеи и бизнесплан“, и да посегне към хлапашката си чанта. Замълчавам. Тя не го казва. За голяма своя изненада си отдъхвам. Ако трябва да сме честни, един десетчасов работен ден е в състояние да скапе всекиго.
— Още нещо. — Фай се поколебава и заразглежда ноктите си. С огромна почуда откривам, че са жестоко изгризани почти до кожа. Питам се какво ли я безпокои. Или може би винаги си е гризала ноктите? Не си спомням.
— Казвай де, какво нещо? Всъщност я недей, първо ще взема още по едно и ще ми кажеш, като се върна. — Чудна работа, чашите ни са се изпразнили. Впускам се в неизбежната ръкопашна схватка с останалите нахални, ултраагресивни, елегантно изтупани лондончани. За щастие бивам обслужена мигновено. Рядко се намира барман, който да не ми обърне внимание (и барманка, която да не ме остави да чакам до безкрай). С мъка си проправям път към нашата маса. Чувствам се така, сякаш се завръщам от шестседмичен военнополеви лагер. Предвидливо взех по две питиета за всяка — всъщност по две двойни. Ако не друго, поне ще избегнем щурмовата подготовка поне за петнайсетина минути.
— Хайде, казвай. Какво друго?
— Ти.
— Аз?
— Да, ти. Променила си се.
— Сложила съм си сенки — може би това е причината. Четох, че пак били на мода — оправдавам се.
Фай ме гледа втренчено.
Не може да прецени дали се преструвам на задръстена, или днес просто съм необичайно тъпа. Истината е, че се притеснявам. Обръщам двата джина на един дъх, сякаш са вода. Фай ми бутва втората си чаша.
— Сигурно е от годежа, но… — събира кураж. Колебае се дали да бъде брутално откровена, или не. В крайна сметка се хвърля с рогата напред. Удивлявам се на глупостта й. — Сякаш вече не се интересуваш толкова.
— Много съм заета — тросвам се.
— Разбира се. — Уверено.
— Не мога да правя всичко сама! — Войнствено.
— Определено. — Лицемерно.
— Нали ти ръководиш нещата? — Заядливо.
— Несъмнено. — Покровителствено.
— Не се интересувам. — Откровено.
Откровено. Мамка му. Безпрецедентен случай. Отпивам юнашка глътка джин.
— По дяволите, Фай, какво да ти кажа?
Фай накланя глава, кима мълчаливо и на мен ми се дощява да кажа нещо. Приисква ми се да й се доверя. В смисъл, че наистина ми допада. Вярно, че приятелските чувства ме връхлетяха доста ненадейно и открай време упорито отбягвам по-близки отношения с нея. Сигурно е свързано с няколкото джина, които гаврътнах за няма и половин час, но имам желание да поговоря с някого. С когото и да било. А тя е тук. Всъщност те. Изведнъж пред погледа ми се изпречват две Фай. И цяла купчина чаши. Лекичко тръсвам глава.
— Може би заради предстоящата сватба вече не си толкова цинична и предаването вече не е толкова интригуващо? — въпросително изказва на глас предположението си.
— Може би.
Сигурно е права. Де да беше така.
— Или може би просто си заета с други неща. Така де, преди годежа абсолютно всичко се нареждаше след работата — приятелите, семейството. Може би си решила да пренаредиш приоритетите си, тъй като вече си по-заета.
Какво иска да каже с това „всичко се нареждаше след работата“?
После заговаря за друго. Мъча се да я слушам. Салонът кръжи наоколо ми като въртележка. Докосвам глава, но тя явно се мисли за пумпал.
— Кога се сгоди? През март, нали? — Не чака да потвърдя. Всмуква силно от цигарата си и продължава: — Струва ми се обаче, че интересът ти угасна преди това. — Окаменявам. — Някъде през януари. Да не би да си взела новогодишно решение да не работиш толкова усилено?
Фиксирам я с гневен поглед. Прекрасно знаем, че е събрала две и две. По една или друга причина не ми го казва направо. Или не е достатъчно пияна, или все още пази бегъл спомен за факта, че умея да наказвам жестоко и съм й шеф, или няма достатъчно пари и иска да й платя пиенето, поради което не може да си позволи да ме обиди. Замълчавам, опитвайки се да отгатна на какво се дължи резервираността й. Фай с възползва от затишието и отскача до бара за още по едно. Следователно има достатъчно пари.