— Впечатляващо, а? — отбелязва Дарън.
— Страхотно — потвърждавам.
— Ето това най му обичам на Лондон. Простора, тълпите, прогреса, историята.
И започва да ми разказва с какво се занимава в Лондон и как въобще се е озовал тук; защо е напуснал Уитби, колко много обича родното си място и колко тъгува за него. Разпитвам го за семейството му и той ми съобщава последните новини. Сара очаква поредното бебе, сватбата на Ричард и Шели била фантастична. Показва ми снимка на Шарлот, как й връчват грамота за преплувани двайсет и пет метра. Усмихвам се при вида на миниатюрното, мокро, разтреперано телце, изпъчено от гордост. Засипвам Дарън с десетки въпроси, но отговорите му все не са ми достатъчни. Не знаех, че е възможно някой толкова да ми липсва.
— Те често питат за теб — казва.
— Наистина ли? — засиявам.
— Да, дори си имаш прякор.
— Какъв? — питам колебливо — не съм много сигурна да държа да узная.
— Наоми Кембъл — ухилва се той.
Прихвам да се смея.
— Ще се престоря, че е заради фетишистката ми слабост към обувки и външността ми на фотомодел, не толкова заради изумителната ми дарба да изпадам в най-неочаквани истерични припадъци.
Дарън се смее притеснено, тъй като е твърде честен, за да си признае или опровергае предположението ми. Като виждам как се смущава, прихвам още по-гръмогласно. Смея се на себе си, но най-чистосърдечно, понеже съм станала част от семейните шеги на клана Смит. Дарън ми разказва за болните си дървета и пак ме разсмива с описанието на новия си съквартирант. Разхождаме се и разговаряме с часове. На Чаринг Крос се отклоняваме от реката и се насочваме към Сейнт Джеймсис Парк, подминаваме Бъкингамския дворец и се спускаме покрай Хайд Парк.
Не помня точно в кой момент посегна към дланта ми. Мисля, че беше, когато прекосявахме Дъ Мол. Никога не съм държала мъж за ръка на публично място. Струвало ми се е толкова собственическо, толкова евтино… Дланите им винаги са лепкави, а и е трудно да вървиш по права линия, когато някой се е обесил върху теб.
Не изпускай дланта ми.
Сякаш ми поникват криле. Вечерта е необикновено топла и по улиците все още се шляят десетки хора. Включително „пешеходни терористи“, вгорчаващи живота на забързания гражданин — туристи, младежи с ролери и пенсионери. Но тази вечер дори навикът им да спират и да тръгват когато си поискат, да развиват опасно високи скорости и да крачат колебливо не ме дразни. Струват ми се неизменна част от пейзажа. Заедно с бездомните продавачи на списание „Биг Ишу“, тълпи тийнейджъри от новото юротраш-поколение, приятелските компании, които тъкмо привършват пикника на открито, регулировчиците, стопаните на кучета, конната полиция по Бърдкейдж и другите щастливи двойки.
Другите щастливи двойки.
— Заболяха ме краката — признавам най-сетне. — Да поседнем някъде за по едно питие.
— Добре. Къде?
— Не знам. Вече е късно, а и не познавам добре тази част на града.
Освен това искам да наемем хотелска стая.
Просто ей така. Защото, като изключим преплетените длани, разговора, смеховете и факта, че на партито отчаяно се гордеех с Дарън, има и нещо друго. Гърдите ми сякаш са оживели за свой живот — зърната ми са щръкнали до болка и отчаяно копнеят за неговите ласки. А бикините ми скоро ще експлодират. Примирам от желание. Прималява ми от копнеж.
Махвам на първото такси, което веднага спира — страшен късмет, който възприемам като знак на съдбата. Най-безсрамно заявявам на шофьора да ни закара в някой хотел.
— В кой?
— Все едно — отвръщам, раздразнена, че ни прекъсва, защото вече ни прекъсва. Прекъсва втренчените, похотливи погледи на Дарън, изпълнени с неприкрито желание.
Колата спира пред някакъв хотел. Изпаднали в пълен унес, плащаме за стаята и оставяме твърде щедър бакшиш. Криво-ляво се справяме с неловките формалности по регистрацията и избираме вестник за сутринта. Тъкмо когато вече си мисля, че сме на път да се строполим в леглото, Дарън се заковава насред фоайето.
— Трябва да поговорим.
— Та нали цяла вечер само това правим. — Подръпвам го за ръкава на сакото, нетърпелива да го замъкна до асансьора.
— Да поговорим за нас двамата. — Единствената тема, която избягвахме.
— Ех, че си дечко — подкачам го.
Той обаче неумолимо ме повежда към бара на хотела. Едно питие ще ми дойде добре. Не съм пила, откакто си тръгнахме от партито, което ще рече — някъде към девет. Вече е почти полунощ — съществува сериозна опасност да изтрезнея. В миналото неведнъж съм се оказвала в бар на лондонски хотел. Запозната съм с етикета. Веднага ще изникне сервитьор, който уж дискретно ще се засуети около нас. Ще избягва погледите ни и ще ни нарича „госпожо“ и „господине“ наместо обръщения, имащи каквото и да било отношение към действителната ни самоличност. Ще се увери, че сме наясно с местоположението на тоалетните, тъй като знае, че ще трябва да се снабдим с презервативи, а и най-вероятно ще се нуждаем от подходящо място, където да се разтоварим от прекомерната консумация. Ще подмени пълния пепелник с чист и ще ни сервира чинийка с кашу и меню с коктейли. Ще очаква от нас да се нафиркаме до козирката в старанието си да се отървем от гузната си съвест и мисълта за евентуалните последици, както и да му оставим огромен бакшиш, преди да се запрепъваме към стаята си. Дарън нарушава правилата, като си поръчва лимонада. Развеселена от детинския му избор, избухвам в кикот до момента, в който казва: