Случи ми се! Чувствам се пияна от еуфория (и съвсем мъничко страх). Искам да запуша усещането в бутилка и да го държа на тоалетката си. Зная, че това е онова. Той е Мъжът. С главно М. Не зная как ще задържа това наркотично опиянение непроменимо. Но мисля, че всичко ще се нареди от само себе си.
Оставаме в хотелската стая цяла сутрин и развълнувано обсъждаме кога и къде ще се оженим. Дарън е очарован, когато споделям, че от всичко на света най-много искам да се венчаем в абатството на света Хилда в Уитби.
— Искаш да кажеш в близката църква. Самото абатство е в руини. Няма покрив.
— Не. Искам да кажа в самото абатство. Искам венчавката да се състои на открито.
— Трябва да проверим. Не зная дали е разрешено. Но ако едно място е осветено веднъж, сигурно си остава свещено во веки веков, въпреки че покривът му може да се срути. — Насред изречението целува бенката на гърба ми. — Не подозирах, че вярваш в Бог. Ти какво, за всеки случай от всичко по малко, така ли?
— Не, не. Просто така ми идва отвътре. Абатството е толкова красиво. Там цари такова спокойствие.
Признаваме си, че и двамата мечтаем за зимна сватба.
— Тъй като ще бъде кучи студ, ако се женим на открито, ще трябва да внимавам да не ми щръкнат зърната на гърдите. Ще вземат да провалят сватбените снимки — коментирам.
— Ами! — По тона си проличава, че далеч не смята така.
Аз ще бъда с дълго кожено палто, той — с тъмносин кадифен костюм. Представям си всичко толкова ясно. Обсъждаме децата, колко ще бъдат и дори как ще ги кръстим! После решаваме, че е време да ставаме и да се заемаме да обявим новината. Изстивам. Да обявя, че се омъжвам за Дарън, означава също така да поясня, че не се омъжвам за Джош. Вледенявам се от ужас и потрес. Мога само да си представя болката и разочарованието, което ще предизвикам с подобно съобщение. Обръщам се към Дарън с намерението да му призная всичко. Сигурна съм, че той ще ме насочи, ще ми даде съвет как да овладея кошмарната ситуация. Но думите просто не излизат от устата ми. Вместо това решаваме да преговаряме с хотелската управа за късно освобождаване на стаята. Мъча се да изтикам Джош от съзнанието си. Поръчваме шампанско и го изпиваме в стаята. По-късно поръчваме обяд — „нашето ястие“ (понеже вече си имаме „свои“ неща) — сандвичи със сирене, които не съм в състояние да хапна. Вместо това отпразнуваме събитието, като отново правим любов. В четири час камериерката и мениджърът вече се навъртат пред вратата, после започват да думкат и да настояват, че стаята трябва да се изчисти, тъй като е резервирана за вечерта. С неохота се измъкваме от леглото и навличаме дрехите си.
Взимаме си довиждане във фоайето на хотела, но тъй като не можем да се откъснем един от друг, Дарън ме изпраща до спирката на метрото, макар че самият той ще пътува с автобус. На бариерата отново се сбогуваме, но на мен ми хрумва да му купя билет, за да можем да се сбогуваме за последно на перона. Изобщо не бихме се разделяли, но имам уговорка с мама и Иси да дойдат у дома за последна проба на сватбената рокля.
За сватбата с Джош, имам предвид.
— Представям си колко му е било трудно да те изпусне от поглед, без да знае кога, ако изобщо, ще те види отново — сопва се Иси.
— Естествено, че ще ме види отново. Той ми вярва. Аз си вярвам. Отсега нататък ще се виждаме всеки ден до края на живота си. — Избухвам в смях и радостно потропвам в танцова стъпка. Преливам от енергия! Мама и Иси ме съзерцава от дивана, физиономиите им малко развалят магията на момента.
— Не се ли радвате за мен?
Те се споглеждат.
— Няма ли да ме поздравите по случай годежа ми?
— Кой от двата, мила госпожице Промених-си-мнението? — изфучава Иси.
Прави ми впечатление, че мама я потупва по ръката в напразни опити да я усмири.
— Струва ми се малко внезапно — отбелязва на свой ред. Мъчи се да напипа трудно постижимия баланс между тактичността и назидателния тон.
— Не е внезапно, отдавна се чувствам така, просто едва сега събрах кураж да си призная. Не променям мнението си, а само нагласата си. Все още смятам, че изневярата, безмозъчността и жестокостта се срещат под път и над път. Само дето вече не вярвам, че нямам друг избор.
— Така е, напълно си права. Изневярата, безмозъчността и жестокостта се срещат под път и над път! — крясва Иси. — И знаеш ли какво още мога да ти кажа? Те присъстват тук и сега. Ти си тяхното олицетворение. А помисли ли за Джош?
Естествено не съм го забравила. Признавам, че през последните двайсет и четири часа положих доста усилия да не мисля за него, но образът му не ме напускаше нито за миг. И донякъде засенчваше прочувствената ми еуфория. Което е сърцераздирателно, тъй като съм искрено убедена, че наистина единственото му желание е да ме направи щастлива.