— Хубав костюм, Фай — отбелязвам. — Не знаех, че в „Харви Никълс“ приемат чекове от кръвнина. Мислех, че работят само с кредитни карти.
— О, я не се прави на интересна, Кас. Знаеш правилата на играта. — Изглежда зашеметяващо и съм сигурна, че целият екип вече идолопоклонства пред нея. Не могат да прозрат що за птица е. Защото са заслепени. Тя е заслепяваща.
— Заповядай, Кас, седни — поканва ме Бейл. Сочи специалния нисък стол. Ако приема поканата, ще се извисяват цели педи над главата ми.
— Предпочитам да остана права.
— Не падаш по гръб, а? — връща ми го Бейл. Прихват в злобен кикот.
— Хвана ли предаването в събота? — любопитства Фай. При тези думи двамата направо се забравят от радост.
— А погледна ли рейтинга? Няма ли да ни поздравиш с постижението? Винаги си твърдяла, че предаване с участието на Дарън Смит ще надмине всички рекорди — не млъква Бейл.
— Рейтинг ли? Само за това ли мислиш? — срязвам го въпреки клетвеното обещание да запазя спокойствие и хладнокръвие през цялото време.
— Да, Кас. — Той стоварва юмрук върху бюрото си и ненадейно добива сериозен вид. — Рейтингът е всичко, за което мисля аз. А доскоро, допреди да се влюууубиш, и ти мислеше само за това.
Плесница в лицето. Дори това гнусно клише е по-наясно с чувствата ми от мен самата. Едва ли има смисъл да му обяснявам, че цената за главоломния скок на рейтинга е доста мародерска.
— Разочароваш ни, Кас. Първо забягна на север с някакъв хипарлив циганин. После се върна и започна да дрънкаш врели-некипели за емоционално рентабилни предавания. Пълно падение.
— Фактът, че Дарън не е материалист, хедонист и фашист все още не означава, че е хипарлив циганин! — кресвам. Замислям се за миг и додавам: — Пък и какво им е лошото на хипарливите цигани?
Бейл и Фай избухват в лудешки кикот. Той сякаш рикошира в телата им и кара нейните гърди и неговото шкембе да се разтресат. Аз запазвам спокойствие.
— Очаквах нещо подобно от теб, Бейл, но ти, Фай, ме изненадваш. Как можа да ми го причиниш? — Фай ме зяпа предизвикателно, без капка свян. — Знаеше, че и Дарън, и Джош ще бъдат много наранени, а моят личен живот ще стане обществено достояние.
— Да бе, чух, че Даза драснал нанякъде — злобно се изхилва Бейл. — Кофти тръпка, Кас.
— Все пак да погледнем нещата от добрата им страна — чурулика Фай. — Креватните ти таланти добиха такава широка известност, че като изключим Дарън, цялото мъжко население на страната умира да те изчука.
— Та каква е добрата страна на нещата?
— Я стига, Кас. Ти не си от тия, дето отказват чукане.
— Да — въздъхвам и разтривам челото си. — Едно време бях такава. — Повръща ми се от този светски разговор. — Е, колкото и да ми е приятно да си бъбря с вас двамцата, мисля, че е крайно време да говорим по същество. Подавам оставка.
— Приема се. Мислех да те уволня на основание периодичните ти отсъствия без болничен лист, но щеше да се наложи да преговаряме за обезщетение при прекратяване на трудовия договор. Така е далеч по-чисто. Макар и не толкова изгодно за теб — заяжда се той.
Въобще не ми пука за парите. Обръщам се към Фай:
— Трябва да ти се признае, Фай. Предполагах, че ще се принудиш да прекараш Бейл, за да си извоюваш подобни привилегии. Ти обаче предпочете да прекараш мен. Правилен избор — аз съм далеч по-красива.
На излизане затръшвам вратата.
Тръгвам си от телевизията. Дори не си давам труд да изпразня чекмеджетата си.
Когато се измъквам от стъклената врата, която продължава да се върти зад гърба ми, с изумление установявам, че отдавна не съм се чувствала толкова добре.
Отрязах си косата. Цялата.
— Господи, косата ти! — изписква мама, като се отбивам да ги видя с Боб в четвъртък вечер.
— Не се тревожи, не го направих в пристъп на самоомраза или разкаяние. Просто исках… де да знам… някаква промяна.
Майка ми сякаш всеки миг ще се разплаче, затова съм много благодарна на Боб, който отбелязва:
— Прелестна прическа, Кас.
Боб е готин — дори доста приличен тип, като се абстрахира човек от кафявите му джинси.
— Благодаря. — Насилвам се да се усмихна над чинията с готови рибени хапки и фасул. Хващам го как деликатно сръчква майка ми.
— Хм, сигурно е добра идея, за да се отбележи новото начало — героично заеква тя. — Тъкмо ще се отървеш от журналистите за ден-два.
Така ми е много по-леко на главата — косата ми сигурно е била няколко килограма, — но сърцето ми е все така натежало. След вечеря отклонявам поканата да остана да пренощувам и бързам да хвана метрото.