— Радвам се, че позвъни. — Наистина се радвам. Неописуемо се благодаря, че Иси ми се сърди само в продължение на два часа и позволи ядът й да се поуталожи. Това май е единственото хубаво нещо, което произлезе от предаването. Иси не е в състояние да ме зареже в беда — фактът, че в този миг цяла Великобритания ме мрази и презира, само усилва приятелската й преданост.
— Обади ли ти се?
— Не.
— Ти още ли го чакаш?
— Да.
— Защо?
Давам си сметка, че сериозно съм го закъсала. Щом Иси — последната от великите романтици — не вярва, че цялата тази история ще завърши с тоалет от тюл, значи имам повече шансове да спечеля джакпота от тотото, отколкото да разговарям с Дарън.
— Нали ти казах, Иси, имам му доверие. Предложи ми да се омъжа за него. Дарън не би го направил само за по телевизията.
— Аз пък ти казах, че може да го е направил, за да ти отмъсти. В крайна сметка ти спа с него в продължение на две седмици, като през цялото време си градила у него впечатлението, че приемаш нещата доста сериозно, след което просто изчезна. Никой мъж в света не би приел спокойно подобно поведение. Това е страхотен удар върху достойнството му. Не допускаш ли, че може да е решил да ти го върне?
— Зная, че няма нищо общо с предаването, Иси. — Полагам усилия да не се разгневя, но душевната трансплантация не е толкова цялостна, та да запазя спокойствие в лицето на постоянната критика, която се излива върху главата на Дарън. — Виж, Иси, защо не питаш Джош дали според него Дарън е замесен в заговора за пълната ми излагация? Той не може да не знае. — Нарочно натъртвам местоимението „той“ — ако поне за малко успея да отклоня вниманието й към престъпленията на Джош, може би ще остави Дарън на мира.
— Да го попитам ли заради теб? — ентусиазирано подхваща тя.
— Попитай го заради себе си, Иси, пък дано най-сетне повярваш в Дарън. Аз не изпитвам нужда друг да ми гарантира за него.
Млъкваме раздразнено. Мога да се цупя много по-дълго от нея. Още не съм преборила до три, и тя вече размахва маслиновата клонка:
— Добре, добре, ако предположим, че Дарън не е съзнателно замесен в твоята отявлена и безгранична публична излагация, защо според теб изчезна?
— Очевидно е, Иси. Той смята, че аз съм насадила него.
— О.
Иси е твърде откровена, за да се преструва, че не разбира откъде би му хрумнало подобно предположение. Дори не го вини.
— Трябваше да му кажа за годежа! — укорявам се.
— И какво смяташ да правиш сега?
— Уместен въпрос. Трябва да говоря с него, но вече го търсих навсякъде. На работа, у дома, по кръчмите. Дори обикалях по улиците, но напразно. Лондон е голям град, Англия е голяма страна…
— Хм, в интерес на истината от географска гледна точка е доста малка…
— Гигантска е, когато търсиш някого, който не желае да бъде открит.
— Пък и спокойно може да не е в Англия, а някъде в чужбина. Може да е къде ли не.
Питам се дали длъжността „утешител на Йов“ понастоящем не е свободна в някое друго времево измерение, тъй като Иси притежава всички необходими качества.
Въздъхвам. Права е. Изведнъж се чувствам съвсем нищожна, а светът ми изглежда огромен.
— Иси, звъни ми още някой. Имаш ли нещо против да привършваме? — И двете знаем, че се надявам да е Дарън. Както и че няма да е той.
— Добре. Ще ти звънна довечера — казва Иси.
— Ало? — обажда се тъничък гласец в отсрещния край на линията. Докато се мъча да го разпозная, полагам старания да не се удавя в собственото си разочарование, че е женски.
— Линда?
— Аз съм. Здравей, Кас. — Гласът й звучи притеснено и по детски. Сякаш е малко момиченце, а не седемнайсетгодишна девойка.
— Линда, толкова се радвам да те чуя.
— О. Наистина ли? Не зная дали е редно да разговаряме.
— Да, да, редно е — отвръщам настойчиво. — Линда, зная, че във вашите очи всичко изглежда отвратително. Допуснах страхотни грешки, но искам да знаеш, че не съм накиснала Дарън да участва в онова предаване. — Говоря бързо, тъй като ми е известно, че разполагам с ограничено време, за да я убедя. Имам чувството, че всеки момент ще тръшне слушалката.
— Зная — отвръща пискливото гласче.
— Така ли? — Толкова ми олеква, че нямам идея какво друго да кажа. Изпитвам неимоверно облекчение от откритието, че поне един човек ми вярва.
— Казах на майка, че обичаш нашия Дарън. Но майка каза, че така си мисля само защото съм на седемнайсет. Никой друг не вярва, че го обичаш.
— Но ти си права, Линда. Права си. Аз наистина обичам Дарън — повтарям истерично. Фактът, че Линда ми вярва, има огромно значение за мен.