Вземам се в ръце. Само Линда знае къде отивам. Тя никога не би станала съучастничка в заговор.
Възможно е обаче да са ме проследили. Дишам на пресекулки. Човекът ми се стори почтен. Колкото и невероятно да изглежда, като че ли просто направи едно добро дело. Не губя повече време в размишления. Пъхвам билета в автомата на бариерата и се втурвам към перона.
При вида на жълто-сивкавата сграда в гърдите ми прииждат чувства — позволявам си да се надявам, че може би, кой знае, той е тук, в Природонаучния музей. Осъзнавам, че отново съм изправена пред проблема с парите. На входа излъгвам, че са ми откраднали чантата. Служителите са твърде възпитани, за да ми се изсмеят в лицето.
— Обадихте ли се в полицията, госпожице? — пита яката лондончанка на входа.
— Не — признавам. — Но ще го направя.
— Кога — след като посетите нашия тиранозавър рекс ли?
— Да.
— Разбира се.
Чашата на търпението ми скоро ще прелее — качество, което напоследък бе подложено на доста провокации, — но съумявам криво-ляво да запазя присъствие на духа и да убедя музейните работници да ми позволят да позвъня на Иси. Тя им продиктува номера на кредитната си карта и те ми издават билет.
Блъсвам въртележката на входа и хуквам право към галериите. Търча нагоре-надолу по трите реда стълби и постоянно се оглеждам наляво-надясно. Не го забелязвам. Препускам из огромните коридори и надничам във всяка експозиция и кафене, които се изпречат пред погледа ми. Виждам безчет насекоми с приковани криле, фосили, препарирани орли и тигри. Мечтата на препаратора. Но не и Дарън. Проверявам в залите с кристалите, с бозайниците и с динозаврите. Виждам всяка фаза от растежа, зрелостта и старостта на всяко животно, растение и минерал, но не и Дарън. Повтарям цялото упражнение два пъти. След час и половина истерично и безплодно издирване отново се озовавам в централното фоайе. Цялото това търчане беше напълно безполезно, само привлякох върху себе си десетки учудени погледи и за съжаление станах център на вниманието.
Разбира се, че беше безполезно.
Настанявам се под скелетите на динозаврите, заобиколена от готически арки и въодушевени туристи, задълбочени в четене на пътеводители на всевъзможни езици. Доста е зловещо. Преобърнах целия музей, но той не е тук. Беше доста налудничаво от моя страна да се надявам, че ще го открия. Защо не разпитах Линда както трябва! Например кога е смятал да идва. И твърдо ли е възнамерявал да го направи. Толкова се зарадвах, че попадам на някаква — макар и най-далечна — следа, че дори не успях да се възползвам от подадената информация. Не мога да позвъня на Линда. Ще й навлека големи неприятности, ако майка й разбере, че е говорила с мен. Чувствам се тъпа и нещастна. Готическите водоливници очевидно са наясно със ситуацията от самото начало, защото май ми се присмиват.
Трябва да погледна нещата отстрани.
Отивам в тоалетните. Както обикновено, пред кабинките се извива километрична опашка от жени, чийто пикочен мехур е пълен до пръсване. Чакам равнодушно, твърде изтощена да нервнича, за да изплаша околните, та дано започнат да пишкат по-бързо. Улавям отражението си в огледалото — потресена съм. Изглеждам напълно изпаднала. Новата ми прическа изисква минимално внимание — едно бързо сресване с гребен, малко лак, след което леко разрошване с пръсти, за да не личат следите от гребена. Аз обаче не съм се потрудила да извърша дори тази проста операция и цялата ми коса е сплъстена на тила. Всъщност от предаването насам не съм се преобличала, не съм се гримирала и не съм яла. По принцип съм слаба, но сега направо съм изпосталяла. Цяла седмица пуша, за да убия глада, да се разсея и за утеха. Дрехите и косата ми са пропити с миризмата на фасове. Кожата ми е посивяла, очите ми са хлътнали. Приличам на ходещ пепелник. Наплисквам лицето си със студена вода и решавам да се върна при динозаврите — те изглеждат по-зле и от мен.
В продължение на три часа бавно се шляя из галериите и макар да съм готова да призная, че рибите, земноводните и влечугите са интересни по своему, въобще не могат да се мерят с Дарън. Научавам, че динозаврите са се появили преди двеста и трийсет милиона години и са просъществували сто шейсет и пет милиона години, но съзнанието ми отказва да го възприеме. Дарън го няма само от една седмица и тези седем дни вече ми се струват цяла вечност. Разбирам също така, че големите гущери са живеели на сушата и не са можели да летят, а са се придвижвали с помощта на крака, разположени под туловището. Замислям се дали да не пиша до филмовата редакция в телевизията, тъй като съм сигурна, че съм гледала касови филми с летящи динозаври, но нямам сили. Посещавам експозицията, посветена на физиологията на човека, и гледам филм за възпроизводителния процес и развитието на бебето, от който направо ми призлява. Не само заради кръвта, но и защото е доказателство — сякаш ми е необходимо!, — че любовта, животът и изживяването на този живот са истинско чудо. Въздъхвам и си поглеждам часовника. Четири и половина. Гладна съм. Решавам за последен път да обиколя галерията, посветена на живата природа, след което с огромно нежелание ще се откажа. Ще се прибера у дома и ще си направя спагети.