Тази галерия е феноменална. Състои се от няколко експозиции, демонстриращи нагледно, че всеки животински, растителен и човешки организъм е просто частица от сложна система. Атмосферата, хидросферата и литосферата на Земята са представени с помощта на страхотни холограми със специални ефекти. Има кът на тропическата гора, озвучен с шума на проливен дъжд и цвъртене на птици. Друг кът е посветен на океаните и крайбрежните ивици. Тук отеква плисък на океански вълни и крясък на чайки.
Уитби.
Той.
Може би си въобразявам, но ми замирисва на морска вода.
Погледът ми се натъква на далеч по-неромантична гледка — препарирана гърмяща змия и разлагащ се заек.
Прекосявам ураганните ветрове и се насочвам към претенциозния камбанен звън, който ми напомня музиката, звучаща на пазара Камдън. Крача по тъмен коридор към серия огледала, които отразяват и пречупват светлината, създавайки у гледащия усещането, че се намира извън Земята и наблюдава хидросферата отстрани. Безкраен е кръговратът на водата във всичките й форми — течност, пара, лед. Не разбирам точно как става. Но мащабните сребристи холограми са невероятни.
Дарън.
Изведнъж се оказвам заобиколена със стотици негови образи. Виждам Дарън. Намира се точно до мен, вдясно. Намира се точно до мен, вляво. Посягам да го докосна, но ръката ми увисва във въздуха. Виждам го. Стои пред мен, стои зад мен. Вдигам поглед и го виждам над главата си. После изчезва.
Дъхът ми напуска тялото ми и създава вакуум. Не мога да дишам. После отново нахлува в дробовете ми и едва не се просвам на пода.
Той беше там. Това беше той. Мъча се да съобразя къде е стоял и кои от образите са били просто сенки и отражения от самите огледала. Не съм в състояние. Тъй или инак, има само две възможности — назад през тропическата гора към залите „Уотърхаус Уей“ или напред към експозициите „Гледки от Земята“.
При страховитите влечуги или в космоса?
Хуквам към „Гледки от Земята“. Над редица от шест статуи, изобразяващи различните аспекти на живота на планетата ни, се извисява драматичен макет на самата Земя, която се върти между две гигантски стени. Те изобразяват Слънчевата система и нощното небе. Налитам на група ученичета, шумни, доволни и свръхвпечатлителни като всички деца. До едно са облечени в тъмносиньо и се сливат в неразличима маса от раници, акне и конски опашки.
Той е пред групата.
Спуска се с огромния ескалатор, който минава през Слънчевата система.
Нямам време да съблюдавам английските традиции. Със зъби и нокти си проправям път през тълпата ученици. Те шумно дават израз на недоволството си:
— Ама то има опашка, госпожо.
Мъчат се да ме изблъскат назад с лакти, но са безсилни пред моята любов и силата, която ми вдъхва паниката.
— Извинете. Движите се в грешната посока.
Не. Най-сетне се движа във вярната посока. Приковавам очи в тила на Дарън и не го изпускам от поглед нито за миг. Той не ме забелязва, засега решавам да не го викам. Децата помежду ни могат да се окажат доста сериозно препятствие, ако му хрумне да избяга. Ескалаторът се издига нагоре сред огромни листове кована мед, изобразяващи ядрото на Земята, на фона на етническа музика — свидетелство за лошия вкус на уредника. Подминаваме съзвездията Голяма мечка, Дракон и Змиеносец с агонизираща бавност. Иде ми да тропам с крака и макар да се проврях между неколцина посетители, стряскайки ги с напрегнатото си изражение, намекващо, че имам проблем, който не търпи отлагане, се заклещих зад дама с двойна детска количка. Насмалко да се покатеря върху нея, но явно съм дотук.
Като слизам от ескалатора, завивам вдясно след Дарън, който крачи сред изригващи вулкани и земетресения.
— Дарън — провиквам се. — Дарън!
Но гласът ми — инак доста силен — не успява да се извиси над природните бедствия и глъчката в групата на четвъртокласниците.
— Дарън!
Той се обръща.
В първия миг не ме разпознава заради новата ми прическа и несретния ми грънджфасон.
— Кас? — И докато обръщението измине пътя от мозъка до гласните му струни, на лицето му за части от секундата се изписват изненада, недоумение и радост, но накрая чертите му застиват в изражение на раздразнение.