От самото начало всичко е толкова бурно. Първо еуфория, после безутешност, после пак еуфория, после неописуема самота. Какво ли следва сега?
Минутите неусетно се изнизват. Никой не обелва и дума. Стоим като заковани.
— Знаеш ли, че тиранозавърът тежи двайсет и пет тона? — пита Дарън.
— Да — отвръщам предпазливо и додавам: — И е растително яден, затова му препоръчвам да мине на диета с грейпфрути. — Шегата е плоска, но по лицето на Дарън пробягва бегло подобие на усмивка. Хваща ме за ръка и ме повежда през галериите. Пръстите му пламтят.
— Значи си разгледала динозаврите?
— Да. — Цялата треперя.
— А видя ли синия кит?
— Да.
— Тогава стига ти толкова за днес. — Имам чувството, че съм забулена с множество воали, които един по един се свличат с всеки негов въпрос, но вместо да се чувствам разголена, се изпълвам с увереност. Сякаш проглеждам.
— Да.
— Как мислиш, имаш ли желание да изпием по една бира?
Този път кимам. Не съм в състояние да проговоря. Излизаме от музея под лъчите на лондонското слънце. Спираме се на стълбите и присвиваме очи, заслепени от ярката светлина и тълпите. Дарън се обръща към мен.
— Все още ли вярваш в мен, Кас? — пита. Гласът му е прегракнал от вълнение, но е все така нежен и като че ли долавям някакво обещание за бъдещето.
— Да.
— Ще ми дадеш ли още един шанс?
— Да. Ще ти дам.
Мощно, ясно, крепко ДА.
Най-сетне у дома.