Побутвам го, ставам от леглото, откривам панталоните му и му ги хвърлям с думите:
— Обличай се. Предстои ми важен ден.
— Бейл, намерих отговора. — Втурвам се в кабинета му, изпъждайки секретарката с един-единствен унищожителен поглед. Отказвам да седна и да запаля предложената пура. Мухльо. Във всеки случай ми е шеф и искам да му направя впечатление. — Имам идея.
— Цял съм в слух — презрително изсъсква той. Действително има уши като кани, но би било по-точно да се каже, че цял е в зъби. Въздържайки се да изтърся нещо хапливо, излагам идеята си. Макар да влетях в кабинета му в единайсет без десет, за да създам впечатлението, че си зная цената и няма да се оставя да ме изнудват, всъщност съм в офиса от осем и четвърт, подготвям се за срещата с него. Репетирах до съвършенство тона, който гарантира необходимото въздействие, но същевременно звучи спонтанно, изкусително и най-вече уверено. Външният ми вид също е изпипан до най-малките подробности. Нося ефирна бяла памучна рокличка марка „Дрис ван Нотен“ и груби ботуши на бос крак. Излъчвам наивен чар, но ботушите намекват, че далеч не съм толкова беззащитна. Деколтето ми е достатъчно дълбоко, за да привлече и задържи вниманието му.
— Значи. — Поемам дълбоко дъх. — Заданието беше да се измисли популярно предаване, което да привлече голяма зрителска маса, рекламни бюджети и интереса на пресата. — Бейл кимва предпазливо. — С други думи, скандална слава за без пари.
— Не съм казвал скандална.
— Но не отричаш, че целта е да бъдем забелязани. — Кима. Едва доловимо. Прави го за всеки случай — ако се стигне дотам предаването да се разисква на заседание на изпълнителния съвет, ще отрича, че е дал съгласието си. Майната му. Излагам му замисъла.
— Звучи малко неправдоподобно — предпазливо коментира, след като млъквам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти тръгваш от презумпцията, че ни трябват двойки, които са готови да се юрнат към олтара, но единия го друса параноя, та си въобразява, че любимият му не е стопроцентово патриархален и не би имал нищо против от време на време да му пада… не много прясно агнешко.
Аналогията е отвратителна. Звучи оскърбително за няколко религии, за вегетарианците и жените едновременно, инак горе-долу е прав. Опитвам се да му вдъхна надежда.
— Виж сега, направих справка. Сватбите във Великобритания възлизат на шест цяло и шест на всеки хиляда жители. Това прави близо единайсет хиляди сватби седмично. Което на свой ред означава, че сме сред държавите с най-висок процент бракосъчетания в света, всъщност сме на двайсет и девето място. Същевременно процентът на разводите също е много висок…
— Е, трудно е да се разведеш, ако не си се оженил преди това — дълбокомислено отбелязва смотаният му Айнщайн. Ледено се усмихвам.
— Процентът на разводите е три цяло и две на хиляда жители. Великобритания е на девето място в света.
— С което целиш да ми докажеш, че…?
— Знаеш ли в колко от случаите в съда като основание за развод се цитира бивш партньор? В трийсет и седем на сто. Всяка година безброй стари страсти пламват наново и хората се женят за бивши любовници. „Ексът“ е толкова примамлив! Като пример мога да ти дам Лиз Тейлър и Ричард Бъртън, Фърги и принц Андрю, Мелани Грифит и Дон Джонсън.
На Бейл му става интересно. Умее да цени добрите идеи.
— Същата Мелани, дето сега е с Бандерас ли?
Разсеяно подминавам проявата на неинформираност от негова страна.
— Бейл, няма как да се провалим.
— Ще се намерят ли наистина хора, готови на подобно нещо?
Не мога да повярвам, че действително ме пита дали на света съществуват достатъчно ревнивци с ексхибиционистично-параноидални наклонности.
— Като начало може да заснемем пилотна поредица от шест серии, по две двойки на издание. Трябват ни само дванайсет двойки. Имаме на разположение цялото британско население.
Бейл кима:
— Хората са толкова пошли!
Разбира ги той тези работи. Правя се на много приятелски настроена.
— Но затова пък от подобни низки страсти излиза добра телевизия. Спомни си за документалния филм на Пол Роджърс от 1974-та „Семейството“. Досещаш се за какво говоря. — В историята на телевизията този филм се смята за свръх хит. Това е първият документален филм, отразяващ ежедневието на определена група хора.
— А, дето месеци наред седи с камера във всекидневната на някакво семейство от предградията? В резултат на което те се развеждат.
— Да, но далеч не се разведоха само поради факта, че господин Уилкинс не обича аудиотехника. Причината по-скоро беше признанието на госпожа Уилкинс по националния ефир, че съпругът й не е баща на последното й дете.