— Питие? — крещи.
Поръчва му бира, а за себе си — два джин-фиса. Изпива единия още на бара и се връща на масата с другия. Няма навика да успокоява нервите си с алкохол. Но и не й се случва често да се притеснява в компанията на мъже. Ходи с Лорънс от три години, вече не помни кога за последен път е имала желание да флиртува и се е чувствала секси. С Деклан обаче се притеснява.
И има желание да флиртува. И се чувства секси.
— Значи вече не пиеш „Бакарди“ с кола? — усмихва се той.
— Не — усмихва се на свой ред. — Явно и ти си се отказал от любимия си сайдер „Удпекър“. Наздраве.
Чукват се. После замълчават, тъй като имат да си казват толкова много неща. Тя иска да го попита защо не й е писал нито веднъж, откак замина да следва. Защо не отговаряше на писмата й. Помни безкрайното очакване на пощальона, безплодните надежди. Отговорът е, че още първата седмица се запознал с едно момиче от Нотингам. През първите два семестъра изглеждало като любов. Сякаш прочел мислите й, отвръща:
— Никога не ме е бивало да пиша писма.
Иска да я попита с кого е спала за пръв път и дали е било хубаво. Отговорът на този въпрос е, че разярена и отегчена от дългото, напразно чакане на неговите писма и телефонни обаждания, в крайна сметка легна с братовчед му броени часове след като духна свещите на тортата по случай седемнайсетия си рожден ден. Да, хубаво беше, много, много хубаво.
Сякаш прочита мислите му и отвръща:
— Беше най-нормално. Като при всички останали.
Отново се смеят, смаяни от космическата връзка помежду си, която, макар и загърбена през изминалите години, е останала ненакърнена. Винаги са разговаряли с лекота. Впускали са се в безкрайни излияния на мисли, мнения, мечти и чувства. Сега отново обменят предположения, нагласи, случки и гледни точки. Досущ като преди. Дори познатото, но смътно усещане за възможност все още присъства в общуването им. В неговата компания винаги е тръпнела от възторг, сякаш въвлечена в истинско приключение. Обича Лорънс с цялото си сърце, но той не поражда в душата й това усещане за бъдещи възможности — Лорънс по-скоро й вдъхва усещане за сигурност. Винаги е смятала, че е невъзможно човек да се почувства на шестнайсет, освен ако наистина не е на шестнайсет, но сега, само на сантиметри от Деклан, отново си припомня онова всемогъщо усещане за сигурност и доверие в света, сякаш отваряш обятия и го прегръщаш с гръмко „ДА.“ Изпива първите няколко коктейла в приповдигнато настроение. Скоро прекрачват границата на порядъчното време за консумация на концентрати и преминават на червено вино.
— Не ти ли е горещо? — подвиква се той с тълпата.
— Горещо ли? — недоумява тя с престорено безгрижие.
— Още си с ръкавици.
Бавно ги смъква и на пръста й блесва годежният пръстен.
— Кога? — пита той.
— След две седмици — отвръща. Отговорът не събужда у нея онзи радостен трепет, който изпитваше сутринта, докато отбелязваше в сватбения календар дните до тържеството.
— Щастливец — подмята Деклан, но избягва погледа й. — Значи трябва да празнуваме. Да пием шампанско.
Понякога, докато разглежда мебелите в „Хийлс“ или двамата с Лорънс са на официална вечеря, се пита дали ако с беше запознала с Деклан в по-късен момент от живота си, щеше да види у него Мъжа с главно М. Случва се да гадае каква ли би била физическата връзка с Деклан. Най-горното стъпало на семейната къща не предразполагаше към интимност! Сега, съзерцавайки го на бара, си казва, че няма да й навреди да узнае.
Като отмята хотелските чаршафи и се хвърля върху Деклан, отново е на шестнайсет. На тръгване от хотелската стая три часа по-късно под прикритието на нощта се чувства на двайсет и шест и, честно казано, няма нищо против: Деклан е очарователна част от миналото й, но там и трябва да си остане — в миналото. Отдалечава се със самодоволна кръшна походка. Това е гордата осанка на уверена млад жена, която знае, че се омъжва за правилния мъж.
Лорънс изтълкува погрешно вървежа ала Джон Уейн и е изпълнен с погнуса.