— Добре де, вие отивайте, аз ще ви настигна. Ако новините са бодри, аз черпя. Ако не са, пак аз черпя.
Понякога съм щедра и добра, но само за заблуда на противника!
Хуквам по лабиринта от коридори, зад мен вече гърмят тапи от шампанско. Спъвам се в купчини хартия и планини от папки (офис без хартия е химера в болното въображение на консултантите по фирмено управление). Пътьом се спъвам в десетки пластмасови касетки с документи, които не сме намерили време да разопаковаме през последните двайсет и четири месеца, откак се помещаваме тук. Питам се дали някой знае нещо, което аз не знам. Като наближавам залата, в която се приемат телефонните обаждания на протестиращите или поощряващите програмата зрители и където обикновено цари мъртвило, регистрирам необичайна шумотевица — вътре кипи оживена работа.
Пробуждам се със схванати гръбнак и врат, слепнала уста и замъглено съзнание. Не съм се наспала. Концентрирам се с цената на неистови усилия. Установявам следните факти: не се намирам нито в собственото си легло, нито в нечие чуждо; нямам махмурлук, но върху бюрото — там, където е лежала главата ми — проблясва капчица слюнка. Мисля, че това е една от причините, поради които съм твърде скептично настроена по отношение на близостта. Представете си как се събуждам до мъжа на мечтите си (ако подобно нещо въобще съществува!), а докато съм спала, лигите ми са се проточили по възглавницата. Това несъмнено ще го отблъсне от мен. Прекалено е човешко. Подобни разсъждения обаче са несъстоятелни, тъй като за възглавница ми е послужил класьор с документи, а другар по легло ми е бил лаптопът. Опитвам се да върна лентата. Тук съм, защото…
Телефонът иззвънява. Грабвам слушалката и машинално изрецитирам:
— Кас Пери, TV6, доб… — поколебавам се и поглеждам часовника си. Показва седем и петнайсет. — … ро утро — уверено завършвам, доволна, че все още е сутрин, но недоумявам кой ми звъни в подобен час.
— Слава Богу — отвръща Джош.
— О, здрасти — промърморвам и посягам към цигарите си. Запалвам една и вдишвам дима. Никотинът ме удря право в мозъка. Така е по-добре.
— Толкова се разтревожихме. Къде беше, по дяволите?
— Ей, много съпружески взе да го раздаваш — разсмивам се. — Бях тук цяла нощ. Гледа ли предаването?
— Аха.
— Кажи, не беше ли страхотно? — Катранът си свърши работата. Вече зная защо съм спала на бюрото си. — Стояхме на телефоните цяла нощ. Получихме последното обаждане в пет без петнайсет. Линиите постоянно бяха заети. TV6 не познава подобен зрителски интерес!
— Значи много оплаквания — съчувствено отбелязва Джош.
— О, колкото искаш — отвръщам преспокойно, — но и много поздравления и молби за участие. — Поглеждам последните данни в дневника. — Двеста четирийсет и седем обаждания! — Бързо пресмятам наум. — Сто и трийсет оплаквания! Представяш ли си? Достатъчни са ми петнайсет, за да представя предаването за преразглеждане в Независимата комисия за телевизия.
— Това хубаво ли е? — колебливо пита Джош. Явно не загрява. — Искаш да кажеш, че да получиш толкова много оплаквания, е добре?
— Това показва бурно недоволство в национален мащаб. Което означава огромно въздействие. Което пък е фантастично. Просто е… виж, не мога много да се впускам в дълги разговори. Ще звъня във „Връзки с обществеността“ — трябва да подготвим съобщение до пресата. Питам се дали вестниците са надушили нещо.
— Срамота е, че снощи не успя да дойдеш у Иси. Бяхме приготвили рикота и базил ризото, както се бяхме разбрали — безцеремонно прекъсва Джош еуфоричните ми излияния. Изведнъж си спомням, че бях обещала след предаването да отида направо у Иси. Всъщност дори ги умолявах да се съберем. Настоявах Иси да пропусне урока си по керамика, а Джош — тренировката си по ръгби. Страхувах се предаването да не се окаже пълен провал. И тримата знаехме, че в подобен случай нямаше да понеса ничие друго присъствие.
— По дяволите! Джош, съжалявам. Мамка му. Наистина съжалявам. Ще се реванширам. И на двама ви. Просто се замотах на телефоните. Ега ти. Много съжалявам. — Не се преструвам. Наистина се чувствам отвратително. Случвало се е и те да ме разочароват, но винаги поради независещи от тях обстоятелства. Чакала съм ги до безкрай, втренчила поглед в часовника с безмълвния въпрос: защо не идват. Защо поне не се обадят? Постепенно раздразнението от факта, че храната се е съсипала, отстъпва място на страха да не би да са отвлечени, убити или пострадали при автомобилна злополука. Не дай Боже да са на среща с неподходящ човек! Наясно съм, че да вържеш тенекия, е тежък грях.
— Трябваше да ви се обадя — добавям разкаяно.