Вярваха във верността. В любовта. В грижата един за друг. Искаха да бъдат само двамата. Завинаги.
— Нещастници — гласи моят коментар.
— Но пък от това става страхотна телевизия — допълва Фай.
Така е. Публиката е в луд възторг. Хората искат да вярват в тези неща. Те ги изпълват с напразни надежди. Върнахме им вярата в щастливия финал на вълшебната приказка, в която „принцът и принцесата живели щастливо до края на дните си“. Планираме да заснемем цяло предаване, подробно описващо живота на двойката оттук нататък. И да организираме помпозна сватба. В момента проучваме възможността венчавката да се състои в Уестминстърското абатство. Вярно, не разполагаме с много време, но ако катедралата не е ангажирана за сватбената церемония на някоя слабо известна кралска особа от чужбина или някой по-незначителен аристократ, има изгледи да успеем. Търсенето определя предлагането.
— От следващата седмица можем да продължим с изневерите.
Късно е и е двайсет и четвърти декември. Вдигам глава от бюрото и установявам, че в офиса сме останали само аз и чистачът. Той е дегизиран с гугла като Дядо Коледа и червен нос. Носът е истински. Изключвам компютъра и решавам да го заключа тук, вместо да го влача у дома за празниците. Телефонът звъни.
— Кас Пери, добър вечер.
— Кас, патко заспала! Какво търсиш в службата си навръх Бъдни вечер?!
— Здрасти, Джош — въздъхвам, твърде уморена да му обяснявам колко се радвам, че се обажда. — Тъкмо свършвам.
— Радвам се. Ние сме в „Гъската и короната“. Ела да пием.
— С кого си?
Джош споменава имената на неколцина приятели. Поглеждам си часовника. Девет без двайсет — още не е късно да отида. Не помня кога за последен път съм се натрясквала с истински приятели.
— С удоволствие. Там съм след двайсет минути.
Във внезапен прилив на коледно настроение връчвам на чистача бутилка малцово уиски, изпратена ми от някой рекламодател. Чистачът е извънмерно доволен. Не споделям радостта му, тъй като тази Коледа получих поне десет подобни бутилки. Натискам бутона на асансьора и се оставям на несвойственото усещане за облекчение, че си тръгвам от работа. Имаме стъклен асансьор, почти като в онзи стар филм от седемдесетте години за Уили Уонка и шоколадената фабрика, и той се плъзга между етажите с невероятна грация. Докато ме носи към партера, мислено проверявам подготовката за следващото предаване. Правя го за стотен път — зная, че всичко е наред, но не мога да се спра. Навик ми е. Сградата тъне в мрак, осветявана единствено от разноцветните светлинки на коледните лампички. Подминавам заседателните зали. В едната има копирна машина и неизменно стои празна. В другата има автомат за „Марс“ и кафе-машина. Вечно е претъпкана. Тук човек винаги може да попълни празноти в информираността си за най-новите открития на учените относно менопаузата у мъжете. Сега няма жива душа. Всички са се прибрали у дома и тъкмо напъхват тавата с пуйката във фурната или повалят жена си в леглото. Както винаги на Коледа, разменям няколко думи с момичето на рецепцията. Коментираме колко бързо е отлетяла годината. За разлика от друг път, тази година наистина не забелязах как се изнизаха дните. Бях толкова заета, че не видях нищо от есента. Което е срамота, защото, ако трябва да посоча любим сезон, ще се спра тъкмо на есента. Кимам на охраната и се насочвам към въртящата се стъклена врата. Вече си представям как обръщам първата водка с портокалов сок.
— Йокаста Пери — прорязва тишината нечий глас.
Нямам възможност да отговоря, нито да определя откъде идва.
— Знаеш ли какво е да преглътнеш унижението? Изневярата? Разбираш ли какво е това болка? С гърди като твоите — надали.
Жената, която ми крещи, е на около трийсет и две-три години. Явно ме е чакала на рецепцията, но аз я забелязах едва когато ме извика. Има мека, изрусена, дълга до раменете коса, неоформена в конкретна прическа. Носи дрехи размер дванайсет, ако не и четиринайсет. Не се сещам за име или някакви подробности, но ми изглежда смътно позната. Много прилича на много жени. Прекосява фоайето и застава на една педя от мен. Насочва пухкавия си пръст насреща ми — толкова е възбудена, че цялата трепери, в резултат на което дръжката на дамската й чанта постоянно се изхлузва от рамото й. Всеки път посяга за миг да я оправи. Елегантен шлифер. Чанта „Гучи“. Къде съм я виждала?