— Хората, които ви пишат… знаеш ли какво ги мотивира? Имаш ли въобще представа защо го правят? — Разменям един поглед с охраната и му давам да разбере, че го моля да бъде нащрек. Която и да е тази жена, очевидно е превъзбудена от коледното настроение (или коледните напитки). — Съмнявам се. Изглеждаш ми прекалено самовлюбена и надали обичаш някого достатъчно, та да си уязвима.
Тъй като аз не я познавам, е почти невъзможно тя да познава мен. Дори най-добрите ми приятели доста биха се поколебали, преди да се осмелят да претендират, че ме познават. Тъй че какво й дава основание да вади подобни заключения за характера ми? И да ме оплюва?
И все пак е права.
Не крещи и не ме заплашва, но е съвсем очевидно, че кипи от възмущение. Контролира се, но го прави само за да ми покаже, че може. Разгръщам наум визитника си и най-сетне я разпознавам.
— Либи, нали? — Подавам й ръка. Либи участва в едно от първите предавания. Подозираше годеника си в неизтлели чувства към бившето му гадже. Оказа се права. Помня я, защото ми направи впечатление с безупречния си вкус. Помня, че ми показа сватбената си рокля и роклите на шаферките — бяха невероятно изискани. Да, ненадминат вкус, но не и по отношение на мъжете.
Либи отривисто кима:
— Преди се страхувах, но бях с него. Сега хем се страхувам, хем съм сама.
Докосвам ръката й. Ухае на тийнейджърски парфюм, чийто аромат малко напомня измиващ препарат за чинии. Надали е неин, тъй като има отличен вкус. Вероятно са се отбили за по едно питие на крак след работа и комбинацията от джин с коледни песни на джукбокса я е настроила сантиментално. Представям си как компанията я е навивала да ме проследи и да ми даде да се разбера. Един-двама от най-близките й приятели са се опитали да я разубедят. Но като са видели колко е непреклонна, не им е оставало друго, освен обилно да я полеят с парфюм.
— И бездруго щеше да те напусне — утешавам я. Тя се разхлипва.
— Щеше ли? Щеше ли?
Рецепционистката й предлага чаша чай, а охраната я настанява на канапето. Тя му разказва колко самотна се чувства. Мисля, че трябва да я изведат от сградата, но нали е Коледа, няма да докладвам на ръководството за нарушаването на правилника. Отправям се към изхода.
— Весела Коледа, Либи — провиквам се. Поспирам в очакване да ми пожелае Честита Нова година.
Тя мълчи. Вместо това ме сграбчва за ръката и ме пита:
— Случвало ли ти се е да се погледнеш в огледалото и да се отвратиш от отражението си? — Обръщам се, тя ме поглежда право в очите: — Е, аз ненавиждам своето.
7.
Нова година е. Поводите да празнувам са два. Първо, Коледа мина. Изгледах „Звукът на музиката“ с мама, което означава, че съм се отървала от Джули Андрюс за цяла година. И второ, не е 2000-та година. Тогава беше отвратително. Всички бяхме обзети от такова ужасно очакване. Аз започнах да се подготвям още през февруари 1997-а, тъй като се страхувах да не сгреша в избора си как да отпразнувам подобно събитие, което се случва веднъж в живота. Не можех да реша. Провинциална къща в Котсуолдс? Ултраофициален коктейл във Вегас? На плажа на остров Мавриций? Разполагах с безброй възможности, всяка със своите предимства. Въпросът не беше единствено в това — къде ще се чувствам най-добре. Сигурна съм, че навсякъде щях да се забавлявам както подобава, но бързо си дадох сметка, че изборът ми ще говори на околните нещо за мен. Какво предпочитам — Вегас или Котсуолдс? Бляскав шик или усамотение? В крайна сметка с Джош и Иси се събрахме на тържествена вечеря у Иси. Джош приготви храната, аз осигурих шампанското. Приносът на Иси — освен терена — беше, че съумя да не бъде с разбито сърце. За пръв път на Нова година, във всеки случай — откакто я познавам. След вечерята пияни-заляни се разхождахме по брега на Темза, блъскахме се в тълпите и гледахме, фойерверките и гърбовете на неколкомилионната гръмогласна пиянска тълпа. Беше страхотно. Въобще не съм усетила как са изтекли дванайсет месеца и отново е Нова година, с всичките му там ужасяващи атрибути. Не стига че мисълта за малката черна рокля съсипва цялата радост от тъпкането с коледни деликатеси, ами тази година няма да съм с Джош и Иси. Иси замина да празнува с родителите си в Марлоу, а Джош гостува на родителите на последното си гадже в Шотландия.
Хубавото е, че се организира бляскаво медийно парти — ще отида с удоволствие, особено при положение че не мога да празнувам с приятелите си. Довечера в хотел „Глостър“ в Мейфеър ще се съберат всички, които представляват нещо в телевизионния бранш. Непременно трябва да присъствам. Особено тази година — поради големия успех на предаването, което е може би най-значителното ми постижение до момента. Всички говорят за него. При тези обстоятелства е изключено да не забия някого. Като се замисля, от доста време съм на сухо.